Бъдещето на брат му Георг, който като първороден син щеше да наследи стопанството, беше отнапред ясно определено и животът му от самото начало протичаше в пълна хармония с това предназначение. Но въпросът, какъв ще стане вторият син, оставаше открит за родителите и трябваше да се реши от наклонностите и способностите, които той щеше да прояви интересно беше колко рано в главите на близките му, пък и на всички нас се втълпи убеждението, че Адриан ще стане учен. Какъв вид учен, оставаше бъдещето да разреши, но целият вътрешен облик на момчето, неговият начин на изразяване, неговото уверено държане, дори погледът, изразът на лицето му не оставяха никакво съмнение например и у баща ми, че тази издънка на Леверкюновия род е призвана за „нещо повече“ и ще стане първият учен човек в семейството.
Главната причина за възникването и утвърждаването на тази идея беше леснината, почти би могло да се каже: пренебрежителната леснина, с която Адриан усвояваше уроците си от първоначалния курс, които му се преподаваха в къщи. Йонатан Леверкюн не пращаше децата си в обикновеното държавно училище. Мисля, че причината за това беше не толкова неговото социално самочувствие, колкото сериозното му желание да им даде по-добро образование от това, което те можеха да получат при общото обучение заедно с децата на селската сиромашия от Обервайлер. Учителят, още млад и слабичък човек, който никога не престана да се бои от кучето Зузо, идваше да преподава в Бухел подиробед, след като привършваше служебните си задължения в селото (през зимата Томас отиваше да го докара с шейната), и беше вече предал на тринадесетгодишния Георг почти всички познания, от които ученикът му имаше нужда, за да може да продължи по-нататъшното си образование, когато пое основното обучение и на подкаралия осмата си година Адриан. И той, учителят Михелсен именно, беше първият, който високо, едва ли не с вълнение заяви, че момчето ще трябва, „за бога“, да се изпрати в гимназия и след това в университет, защото такъв схватлив, пъргав ум той, Михелсен, не бил срещал и щяло да бъде срамота, ако не се стори всичко, за да се разчисти пътят на такъв ученик до висините на науката. Горе-долу така, във всеки случай малко семинаристки, се изразяваше той и говореше дори за „гениалност“, отчасти, разбира се, за да блесне с тая дума, която във връзка с толкова азбучни постижения звучеше доста смешно, но тя беше казана без всякакво съмнение от искрен възторг.
Никога не съм присъствувал на тези уроци, само съм чувал да се приказва за тях, но деецо мога да си представя държането на Адриан през тия часове. В това държане не може да не е имало понякога и нещо оскърбително, особено за един твърде млад още учител, свикнал да втълпява учебната материя било с насърчителни похвали, било със стряскащи укори в отегчени от напрягане, противящи се умове. „Щом знаеш вече всичко — сякаш му чувам гласа, — няма какво повече да правя тук.“ Естествено неговият ученик съвсем не знаеше „вече всичко“. Но неговото държане донякъде караше да се мисли така просто защото тук беше налице онова бързо, странно независимо, изпреварващо и толкова сигурно, колкото и леко схващане и усвояване на материята, при което учителят скоро губи желание за похвала, защото чувствува, че един такъв ум представлява вече опасност за скромността на сърцето и води много лесно до високомерие. От азбуката до синтаксиса и граматиката, от поредицата на числата и четирите аритметични действия до тройното правило и простите пропорции, от запаметяването на малки стихотворения (всъщност тук нямаше никакво запаметяване, стиховете бяха веднага схващани и усвоявани с абсолютна точност) до писменото излагане на собствени мисли върху теми от отечествената география и история, навсякъде беше все същото: едва чул нещо, Адриан се извръщаше с израз, който сякаш казваше: „Добре, добре, ясно е вече, стига толкова, карай нататък!“ За една педагожка душа в това има нещо възмутително. Не ще и дума, че на младия човек постоянно му е идело да извика: „Как си позволяваш! Защо не се стараеш!“ Но какво да се старае, когато от това нямаше никаква нужда?
Както вече казах, на тези уроци никога не съм присъствувал, но сякаш с очите си виждам как моят приятел е възприемал преподаваните му от господин Михелсен знания по начало със същия неопределим израз, с който беше посрещнал на времето под липите откритието, че девет такта на хоризонталната мелодия, ако се разположат вертикално по три едни върху други, образуват тризвучно хармонично цяло. Учителят му знаеше и малко латински. След като му предаде и тези свои познания, той заяви, че момчето — едва десетгодишно — може да постъпи ако не в трети, то най-малко във втори гимназиален клас. Неговата работа била свършена.