Така по Великден на 1895 година Адриан напусна родителската си къща и дойде в града, за да продължи учението си в нашата Бонифациева гимназия (сиреч в „Училището на непосветените братя“). Неговият чичо, брат на баща му, Николаус Леверкюн, виден гражданин в Кайзерсашерн, беше изявил готовност да го приеме у дома си.
VI
Колкото се отнася до моя роден град на река Заале, нека съобщя на читателите, които не го знаят, че той е разположен малко по на юг от Хале и по към Тюрингия. Щях без малко да кажа, че той беше разположен — защото съм излязъл толкова отдавна от него, че за мене той е останал далече в миналото. Но неговите камбанарии се издигат все още на същото място, досега не съм чул още архитектурният му облик да е пострадал от поразиите на въздушната война, което с оглед на историческия му чар щеше да е във висша степен за съжаление. Споменавам това едва ли не равнодушно, тъй като заедно с немалка част от нашето население, дори най-тежко засегнатото и останалото без покрив, споделям чувството, че на нас сега се връща това, което сами сме причинили на другите, и ако днес изкупваме греха си по-страшно, отколкото сме съгрешили, не трябва да забравяме, че който сее ветрове, ще жъне бури.
Нито до Хале, града на Хендел, нито до Лайпциг, града на кантора от Томаскирхе, или пък до Ваймар, или дори до Десау и Магдебург е кой знае колко далече, но Кайзерсашерн е железопътен възел и със своите 27 000 жители е напълно доволен от себе си, толкова повече, че и той, както всеки германски град, се смята за културен център със собствено историческо значение. Градът изкарва поминъка си от различни индустрии — машиностроителна, кожарска, предачна, арматурна, химическа и мелничарска, притежава културно-исторически музей, неголяма собствено стаица с най-ужасни инквизиторски инструменти и твърде ценна библиотека с 25 000 тома и 5000 ръкописа, от тях два с алитерирани заклинания на фулдско наречие, които се смятат от някои учени за по-стари и от мерзебургските, впрочем съвсем безобидни по съдържание, нищо повече от някакви заклинания за дъжд. В десетия век и след това от началото на дванадесетия до четиринадесетия градът е бил седалище на епископ. Тук има замък и катедрала, в която е погребан кайзер Отон III, внукът на Аделхайд и синът на Теофано. Той се бе нарекъл император римски и саксонски, но не защото желаел да мине за саксонец, а по същата причина, по която и Сципион се наричал Африкански, сиреч защото беше покорил саксонците. Когато през 1002 година след прогонването му от любимия Рим умрял от мъка, пренесли останките му в Германия и ги погребали в катедралата на Кайзерсашерн — съвсем против вкуса му, защото Отон III бе истински образец на немец, който ненавижда всичко немско, и бе цял живот страдал, че се е родил немец.
За града — по-добре да говоря за него в минало време, тъй като става дума за Кайзерсашерн от нашето юношество — за града може да се каже, че както по външен вид, така и по атмосфера беше запазил нещо извънредно средновековно. Старите църкви, предано опазваните градски къщи и магазин, сградите с видими отвън греди и паянти и издадени над улицата етажи, кръглите, вградени в стените кули с островърхи покриви, настланите с калдъръм площади, наоколо с дървета, кметството, по архитектура нещо средно между готика и ренесанс, с камбанария над стръмния покрив, лоджии под него и две островърхи кулички, спускащи се по фасадата до приземния етаж и образуващи еркери — всичко това будеше чувството на непрекъсната връзка с миналото и нещо повече, то сякаш носеше печата на прочутото Nunc stans10, на схоластическата формула за извънвременността. Идентичността на мястото, останало същото, каквото е било и преди триста, и преди деветстотин години, противостоеше на течението на времето, което преминаваше над града и променяше непрестанно много неща, но други — решаващи за облика му — От пиетет, ще рече, от благочестиво противопоставяне на това време и от гордост заради него продължаваха все така да стоят — за спомен и от чувство на собствено достойнство.
Това за облика на града. А въз въздуха беше останало нещо от настроението, от душевното състояние на хората от последните десетилетия на петнадесетия век, от истерията на отиващото си Средновековие, от неговите латентни психически епидемии. Странно е да се каже това за един трезв и разсъдъчен съвременен град (но той не беше съвременен, той беше стар, а старостта е миналото, възприемано като настояще, минало под тънкия слой на настоящето), то може да звучи малко смело, но тук сякаш всеки момент човек трябваше да очаква, че ей сега ще избухне някое движение за детски кръстоносен поход, някое свети Витово хоро, че ей сега ще се изстъпи някой „босоног брат“ с визионерско-комунистическа проповед край кладата, на която се изгарят презрените предмети на светската суета, че ей сега ще започнат чудеса около кръста и сред народа ще се подемат мистични процесии. Естествено такива неща не се случваха — та как можеха да се случат? Полицията в духа на времето и неговия ред не би ги допуснала. И все пак! Пред какво ли в наши дни полицията не си затваря очите — пак в духа на времето, който в края на краищата прекрасно допуска отново подобни неща? Този дух на времето клони вече тайно, но какво ти тайно, напълно съзнателно, с рядко самодоволна дори съзнателност, която просто кара човека да се съмнява в истинността и естествеността на живота и открива може би страници на една напълно погрешна и фатална историческа епоха — този дух, казвам, клони да се възвърне пак към ония епохи и с ентусиазъм повтаря символичните действия, в които има нещо толкова мрачно, толкова оскърбително за новите времена, той гори вече книги и върши още много други неща, които не ми се ще да докосвам с думи.