Белег за подобна анахронично-невротична нестабилност и скрита душевна предразположеност на един град са многобройните „оригинали“, чудаци и безобидни полупобъркани хора, които живеят в стените му и както старинните сгради са типични за облика му. Техни неизбежни спътници са децата, „момчетиите“, които тичат подире им, присмиват им се и обзети от суеверна паника, бягат пред тях. Известен тип „дърти жени“ бяха направо подозирани понякога, че са вещици те бяха нарочени за такива просто поради живописно одърпаната си външност, която от своя страна пък се дооформяваше под влиянието именно на това нарочване, докато добиваше най-сетне съвършения облик на вещицата от народната фантастика: дребен ръст, бяла коса, гърбица, коварен вид, сълзливи очи, нос като човка, тънки устни, патерица, която заплашително се размахва, а често и другите атрибути: котки, някоя кукумявка, птица, която говори. В Кайзерсашерн винаги имаше множество екземпляри от този тип, най-известната, най-дразнената, но и най-страшната сред които беше „Лиза от зимника“, наречена така, защото живееше в един сутерен на Малкия медникарски пасаж — една старица, чийто вид до такава степен отговаряше вече на хорското предубеждение, че дори и един съвършено лишен от предразсъдъци човек при среща с нея — особено ако подире й тичаха дечурлигата, а тя ги отпъждаше с крясъци и проклятия — биваше действително овладян от архаичен ужас, въпреки че за тази женица не можеше да се каже абсолютно нищо лошо.
Тук ще си позволя една малко смела забележка, подсказана ми от опита на нашите дни. За радетеля на просвещението в думата, в понятието „народ“ винаги се е съдържало нещо архаично застрашително и той знае, че достатъчно е да се обърнем към тълпата като към „народ“, за да се подтикне тя към мракобесничество и изстъпления. Какво ли не се е вършило пред очите ни, и не само пред очите ни, в името на „народа“! В името на бога, в името на човечеството, в името на справедливостта такива неща едва ли биха могли да се извършат. Едно във всеки случай е вярно и то е, че същинският народ винаги си остава народ, поне в една определена прослойка на своята същност, именно в архаичната, и че хората и съседите на Малкия медникарски пасаж, които по изборите гласуваха със социалдемократическа бюлетина, бяха същевременно в състояние да виждат нещо демонично в сиромашията на една бабичка, която няма средства за надземно жилище, и когато тя наближи, да дръпват децата си, за да не ги урочаса вещицата. Ако такава жена би била осъдена на изгаряне, което с малки промени в основанията днес съвсем не е толкова немислимо, те биха стояли зад преградите, издигнати от общинската управа, и биха зяпали зрелището, но навярно нямаше да се възмутят. Говоря за народа, но тази старинна народностна прослойка я има у всеки от нас и ако трябва да кажа всичко, което си мисля: аз не смятам, че религията е най-подходящото средство, за да бъде държана тази прослойка под ключ. Тук според мене може да помогне само литературата, хуманистичната наука, идеалът за свободния, красив човек.
Но да се върнем на чудаците от Кайзерсашерн. Между тях имаше и един с неопределена възраст човек, който при всяко неочаквано подвикване повдигаше крак и започваше нещо като спазматичен танц, сгърчил в грозна, печална усмивка лицето си, сякаш за извинение пред уличните хлапета, които с крясъци го преследваха. Друга сред тях беше Матилда Шпигел, една издокарана съвсем несъобразно с времето личност, с рокля, цялата в рюшове, шлейф и „фладус“ — смешна дума, произлязла от изопаченото френско „flute douce“, което би могло да се преведе донякъде като „гальовност“, а тук означаваше някаква странна фризура с къдрици и всевъзможни украси. И тази жена — ярко изписана, но далеч от всякаква непорядъчност, тъй като поради крайната си глупост беше за това решително неспособна, придружена от няколко мопса с атлазени наметки — със смахната надутост се разхождаше из целия град. Имаше и един дребен рентиер с пурпурен, осеян с брадавици нос и дебел пръстен с монограм на показалеца, който се казваше Шнале, но децата му викаха „Тютюлю“, защото към всяка дума, която произнасяше, нервно прибавяше и този поеман навътре безсмислен звук. Обичаше той да отива на гарата и с издигнат пръст, на който блестеше пръстенът, да предупреждава спирача в будката на последния вагон от заминаващия товарен влак: „Гледайте да не паднете, да не паднете, тютюлю!“