Чувствувам, че не е много достойно да включвам тук тези смешни спомени, но описаните фигури и, така да се каже, обществени явления бяха необикновено характерни за психическата картина на нашия град — за рамката, в която протече животът на Адриан Леверкюн до неговото постъпване в университета, с други думи, за осемте негови младежки години, които и аз прекарах край него защото, макар че поради възрастта си бях два класа по-напред, през междучасията ние бяхме винаги заедно в училищния двор, най-често настрана от нашите съученици срещахме се и следобед в нашите ученически стаички, било като той прескачаше до аптеката „Благи вестители“, било като аз го посещавах в къщата на чичо му на Енорийската улица, номер 15, мецанинът в която беше зает от прочутия Леверкюнов склад за музикални инструменти.
VII
Това беше един тих кът в Кайзерсашерн, встрани от търговския център, от Пазарния площад и Търговската улица: една криволичеща уличка без тротоар близо до катедралата тук къщата на Николаус Леверкюн беше най-личната. Триетажна, ако не се броят еркерите в леко дръпнатия назад покрив, тя беше истински бюргерски дом от шестнадесетото столетие, купен още от дядото на днешния собственик, с пет прозореца към улицата на първия етаж над входа и само четири, с капаци, на втория, в който бяха стаите за живеене и откъдето започваше външната дървена украса, докато надолу стените бяха голи и небоядисани. Дори и стълбището се разширяваше едва след площадката на полуетажа над доста високия каменен пруст, така че посетителите и купувачите — а такива често, идваха отдалече, от Хале и чак от Лайпциг — не се изкачваха толкова лесно до желаната цел, до магазина за инструменти, който, както веднага ще покажа това, си заслужаваше изкачването по стръмната стълба.
Николаус Леверкюн беше вдовец, жена му бе умряла още на младини. До идването на Адриан в дома му той бе живял сам със старата си икономка, госпожа Бутце, с една прислужница и с един млад италианец от Брешия, Лука Чимабуе. (той наистина носеше името на художника на мадоните от треченто), който му помагаше в магазина и при изработката на цигулките, защото чичо Леверкюн правеше и цигулки. Той беше възрастен човек с пепеливосива, увиснала безразборно коса и безбрадо, приятно лице със силно изпъкнали скули, гърбав, малко увиснал нос, голяма изразителна уста и вглеждащи се със загрижена сърдечност и разумност кафяви очи. В къщи ходеше винаги в широка, закопчана догоре бархетна блуза. Мисля, че на бездетния човек ще е било драго да приеме в прекалено просторния си дом младеж с роднинска кръв. Чувах, че той оставял брат си от Бухел да плаща училищните такси на сина си, но за жилището и храната му не вземал нищо. Към Адриан, на когото гледаше с неопределени още надежди, той се отнасяше напълно бащински и беше твърде доволен, че с племенника вече се попълваше и с член от семейството трапезата му, на която тъй дълго беше седял само със споменатата госпожа Бутце и по стар, патриархален обичай с Лука, калфата си.
На някои би могло да се стори странно, че този сърдечен, с приятно завален говор млад италианец, който сигурно и в родината си ще е имал пълната възможност да се усъвършенствува в занаята си, се беше запътил чак оттам за Кайзерсашерн при чичото на Адриан, но това само показваше колко широки бяха търговските връзки, които Николаус Леверкюн поддържаше с всички страни, не само с немските центрове за производство на инструменти като Майнц, Брауншвайг, Лайпциг, Бармен, но и с фирми в чужбина, в Лондон, Лион, Бол оня и дори в Ню Йорк. От всички тия градове гой доставяше музикалната си стока и беше прочут, че има на склад не само първокачествен, но и сигурно пълен, не навсякъде намиран асортимент. Така че, щом някъде в Германия предстоеше например някое Бахово тържество, за чиято стилна постановка бе необходим обой д’аморе, този отдавна изчезнал от оркестрите по-ниско звучащ обой, в старата къща на Енорийската улица вече пристигаше някой музикант, сигурен, че ще намери търсения от него елегичен инструмент и че ще може на място веднага да го изпробва.