Магазинът заемаше помещенията в полуетажа и оттам често се разнасяше най-разнообагрено изпробване на октавите. Той представляваше прекрасно, привлекателно, бих казал, омайно дори, културно зрелище, което възбуждаше в акустичната фантазия истински вътрешен резонанс. С изключение на пианото, което Адриановият настойник бе напълно предоставил на специалната индустрия, тук можеше да се види всичко, което звучи и свири, което писука, гърми, бучи, звънти и дрънчи — впрочем тук винаги имаше и един клавишен инструмент — прелестният глокенклавир, челестата. Във витрините наоколо висяха, а някъде лежаха в калъфи, наподобяващи по форма като мумийните ковчези очертанията на обитателя си, чудесни цигулки, едни полирани в жълто, други в кафяво (стройните им лъкове с дръжки, обвити със сребърна тел, се притискаха към капака) — италиански, чиято благородна, чиста линия говореше на познавача за техния произход от Кремона, но и тиролски, нидерландски, саксонски, митенвалдски и произведените в собствената работилница на Леверкюн. Звучни виолончели, добили съвършената си форма още при Антонио Страдивари, стояха в редици край стените, но тук беше налице и тяхната предшественица, шестструнната виола да гамба, която в по-старите творби е на не по-малка почит от тях налице бяха също и съвременната виола, както и още една посестрима на цигулката — виола алта. И моята виола д’аморе, на чиито седем струни цял живот съм се разтушавал, бе купена от Енорийската улица. Тя беше подарък от родителите ми за моята конфирмация.
Покрай стените се виждаха и доста екземпляри от виолона, гигантската цигулка, тежкоподвижният контрабас, способен на величествени речитативи неговото пицикато е по-звучно от удара на настройвания тимпан, а флажолетните му тонове просто изненадват с прибуленото си очарование. Не липсваше тук и неговият събрат сред дървените духови инструменти — контрафаготът, и той дълъг шестнадесет стъпки, което ще рече: звучащ една октава по-ниско, отколкото е означено в нотите му, мощно усилващ басите, два пъти по-голям от по-малкия си брат — скерцовия фагот, който наричам така, защото е басов инструмент без истинска басова мощ, своеобразно слаб звуково, вреслив, карикатурен. Но колко хубав беше той с извитата си като „ес“ духова тръбица, блеснал в украсата си от клапи и системи от лостчета! Каква възхитителна гледка беше изобщо тази армия от какви ли не свирки, толкова усъвършенствувани в непрестанното си техническо развитие! Те всички призоваваха виртуоза да се прояви в някоя от техните разновидности: в пасторалния обой, в английския рог, така добре подчертаващ печалното в мелодиите, в отрупания с клапи кларнет, който в ниския си шалюмо-регистър звучи тъй призрачно-мрачно, но е в състояние по-високо да блесне в сребристата сияйност на своето цветисто благозвучие към същото зовяха и басет-хорнът, бас-кларнетът.
Всички тези инструменти, всеки в своето ложе от кадифе, можеха да се намерят в магазина на чичо Леверкюн, а наред с тях тук се предлагаха флейти от всевъзможни системи и с най-различна изработка — от чимшир, от нар, от абанос, с мундщук от слонова кост или целите от сребро, а покрай тях и пискливата им роднина — пиколата, която тъй високо пронизва оркестровото tutti11 и така умело танцува в хоровода на блуждаещите пламъчета, в заклинанието на огъня. Но тук беше и блесналият хор на медните инструменти, като започнем от изящния тромпет, ясният сигнал, сърцатата песен, мелодичната кантилена на който се вижда просто с око, и минем през любимеца на романтизма, сложния вентил-тромбон, през мощния цугтромбон и пистона, та стигнем до издълбоко боботещата бас-туба. В магазина на Леверкюн можеха обикновено да се намерят и музейни рядкости в тази област от рода на двойката красиво извити наляво и дясно като бичи рога бронзови лури12. Но погледнато с детски очи, с каквито и днес виждам всичко в спомените си, нищо не беше по-весело и по-прекрасно от богатата изложба на ударни инструменти — сигурно защото това бяха все повечето неща, с които човек рано се запознава под коледната елха сред играчките и другите мечтани леснопостижими блага на детинството. Ала в магазина те бяха представени в сериозна, солидна изработка и служеха на цели, преследвани вече от възрастните. Малкият барабан! Колко различен изглеждаше той тук в сравнение с нетрайната играчка от боядисан шперплат, пергамент и канап, която биехме като шестгодишни! Този вече не беше за окачване на врата. На долната кожа бяха изопнати кожени корди, за нуждите на оркестъра той беше завинтен в удобно, косо положение към трикрак метален статив, в страничните пръстени приканващо стърчаха дървените му палки, и те несравнено по-фино изработени от нашите. А ето и глокеншпила, металофона, на чието детинско подобие се бяхме опитвали да изкараме. Птичка мила долетя тук обаче точно настроените метални пластинки, леко прикрепени в двойна поредица към напречните летвички, за да трептят свободно, бяха поместени в елегантно сандъче с ключалка, а изящните стоманени чукчета, с които се извличаше мелодия от пластинките, се съхраняваха в подплатената вътрешност на капака. И ксилофонът, създаден сякаш нарочно, за да възпроизвежда полунощния танец на скелетите в гробището, беше представен наблизо в своята многоредна хроматика. Притегнатият огромен цилиндър на големия барабан също бе тук един обвит с плъст токмак извличаше от кожата му типичния му бумтеж. По-нататък се виждаше медният тимпан. Берлиоз въвеждаше до шестнадесет тимпана в своя оркестър, тъй като не познаваше още предлагания от Леверкюн механизиран тимпан, на който оркестрантът с едно движение на ръката променя според нуждата тона. Още си спомням момчешката ни игра, при която било Адриан, било аз (не, май че бях само аз) биехме за опит тимпана, а добрият Лука променяше строя, така че се получаваше невероятно глисандо, плъзгащ се нагоре-надолу тропот! Към всичко това нека прибавим и забележителните чинели, които само китайците и турците умеели да изработват, защото държали в тайна начина, по който коват нажежения бронз — след удар оркестрантът тържествуващо ги издига с вътрешната страна към публиката. Нека прибавим и екливия тамтам, и циганското дайре, и звънко откликващия се под стоманената пръчка триъгълник, отворен в единия ъгъл, и най-сетне днешните дзилове, изкорубените, потракващи в ръката кастанети. Опитайте се да си представите цялата тази весело-сериозна музикална компания, увенчана от златното архитектурно великолепие на Ерардовата педална арфа, и ще разберете защо магазинът на чичо Леверкюн — този истински рай на смълчаното, но по стотици начини възвестяващо се благозвучие — имаше за нас, момчетата, такава магическа привлекателна сила.