Сега за мене е вън от всяко съмнение, че Адриан е следял тези тогавашни демонстрации, независимо дали е съзнавал това, или не, най-малко със същото внимание като мене — и с много по-голяма полза от тая, която бях способен да извлека аз. Но външно той не проявяваше никакъв интерес и нищо не даваше повод да се предполага, че всичко това го засяга или би могло да го засяга един ден. Въпросите към Лука оставяше да задавам аз, той дори се отстраняваше, разглеждаше не това, за което ставаше дума, и ме изоставяше сам с помощника. С това не искам, да кажа, че той се преструваше, и съвсем не забравям, че по онова време музиката за нас едва ли имаше друга реалност, освен чисто предметната, олицетворявана от склада на Николаус Леверкюн. Наистина ние бяхме влезли вече бегло в досег с камерната музика: почти всяка седмица или най-малко двуседмично у чичото на Адриан, понякога в мое присъствие и далеч невинаги в негово, се устройваха малки камерни концерти. За тях се явяваха органистът в катедралата ни Вендел Кречмар, един заекващ господин, който малко по-късно щеше да стане учител на Адриан, и преподавателят по пеене в Бонифациевата гимназия. С тях чичото на Адриан изпълняваше избрани квартети от Хайдн и Моцарт, при което той свиреше първа цигулка, Лука Чимабуе втора, господин Кречмар чело, а преподавателят по пеене виола. Това бяха чисто мъжки развлечения — всеки слагаше бирената си чаша на пода до себе си и свиреше обикновено с пура в уста. Често те объркваха такта, най-вече по вина на преподавателя по пеене, спираха и шумно спореха техните гласове нахлуваха странно сухо и чуждо в езика на тоновете, а в това време някой сърдито чукаше с лъка и отброяваше назад тактовете. Истински концерт, симфоничен оркестър никога не бяхме чували и всеки, стига да желае, би могъл да приеме това като достатъчно обяснение за явното равнодушие на Адриан към света на музикалните инструменти. Той във всеки случай беше на мнение, че това трябва да се приеме за достатъчно и сам мислеше, че то е достатъчно. Това, което искам да кажа, е: той се укриваше с това си държане, укриваше се от музиката. Дълго, с упоритост, изпълнена с предчувствия, се кри този човек от съдбата си.
Впрочем дълго време още никому и през ум не минаваше да свързва по какъвто и да било начин в представите си невръстния Адриан с музиката. Мисълта, че той непременно ще стане учен, беше здраво заседнала в главите на всички и все повече се утвърдяваше от блестящите му успехи в гимназията, където той беше първенец. Това негово първенство се поразклати малко едва в горните класове, приблизително от предпоследния клас, когато той стана на петнадесет години, и то поради мигрените, които започнаха да го спохождат и да му пречат, макар и при беглото подготвяне на уроците, което бе неизбежно. Все пак той преодоляваше лесно всичко, което се изискваше от училището — впрочем думата „преодоляване“ тук не е твърде на място, защото на него не му струваше нищо да отговаря на тези изисквания. И ако отличният успех не му спечелваше особено нежна любов сред учителите — а успехът му действително не му я спечелваше, на това аз бях често свидетел, у тях по-скоро се забелязваше известно раздразнение, дори желание да го провалят, — то това се дължеше не толкова, защото го смятаха за самомнителен — тоест те го смятаха за такъв, и все пак не защото той даваше вид, че поради своя успех кой знае колко си въобразява — напротив, той съвсем не си въобразяваше достатъчно и тъкмо в това се изразяваше неговата надменност, тъй като тя явно беше насочена към всичко, с което той така лесно се справяше, и към учебния материал следователно, към различните предмети, чието преподаване съставяше достойнството и издръжката на учителския персонал, който, много естествено, съвсем не желаеше да се види отхвърлен с такова свръхдаровито пренебрежение.