Колкото ДО мене, моите отношения с учителите бяха много по-сърдечни, което никак не беше чудно, тъй като възнамерявах скоро да стана техен колега и с всичката сериозност давах да се разбере това мое намерение. Също и аз имах основание да се смятам за добър ученик, но аз бях и можех да бъда такъв само защото благоговейната ми любов към науките и особено към старите езици и класическите поети и писатели ме импулсираше и ме караше да напрягам всичките си сили, докато той при всеки повод показваше — искам да кажа: не го скриваше никак от мен, а както основателно се опасявах, то не оставаше скрито и за учителите — колко безразличен и, така да се каже, второстепенен за него беше целият училищен курс. Това често ме плашеше — не заради кариерата му, която при неговите способности не бе застрашена, а защото се питах кое за него тогава не е безразлично, не е второстепенно. Аз не виждах „главното“, пък и как бих могъл да го видя? През тези години училищният живот е самият живот, той го заменя напълно неговите интереси закриват напълно хоризонта, необходим за всеки живот, за да може да си създаде той ония ценности, които — колкото и относителни да са те — ще покажат какъв е характерът, какви са способностите на човека. Но човек е устроен така, че те могат да покажат това само ако тяхната относителност остане неосъзната. Вярата в абсолютни ценности, колкото и да е тя винаги илюзорна, е според мене жизнена необходимост. А дарбите на моя приятел се измерваха, напротив, с такива ценности, относителността на които за него беше напълно ясна, без обаче да бяха налице някакви основания, за да се принизяват те като ценности. Лоши ученици има, колкото щете. Но Адриан беше явление, единствено по рода си: лош ученик под облика на първенец в училището. Казвам, че това ме плашеше, но и колко ми импонираше, колко ме привличаше то, от друга страна, колко усилваше то предаността ми към него, преданост, към която — дали ще разбере някой защо? — се примесваше и нещо като болка, като обезсърчение.
И все пак трябва да кажа, че в пренебрежително — ироничното по начало отношение на Адриан към даровете и изискванията на училището. Имаше едно изключение. Искам да подчертая неговия явен интерес към една дисциплина, в която лично аз не се проявявах особено, именно към математиката. Това, че аз бях слаб в тази област и че криво-ляво компенсирах тази си слабост с известна склонност към филологически занимания, ми даваше възможност да разбера, че всички по-изключителни постижения в която и да било насока зависят по съвсем естествен начин от симпатията, която чувствуваме към даден предмет, и затова за мене беше истинска благодат да виждам, че такава зависимост е налице поне тук и у моя приятел. Всъщност математиката като приложна логика, която все пак си остава в сферата на високата и чиста абстрактност, заема своеобразно средно място между хуманистичните и приложните науки и от обясненията, в които Адриан се впускаше при някои случайни разговори за удоволствието, което тя му доставяше, личеше, че той чувствува това междинно положение същевременно и като по-висше, като доминиращо, универсално или, както той се изразяваше, като нещо „истинно“. За мене беше немалка радост да чувам, че той окачествява нещо като „истинно“, това беше все пак една котва, една опора, вече не тъй напразно си задавах въпроса, кое у него е „главното“? „Ти просто от мързел не обичаш математиката — каза ми веднъж той. — Да наблюдаваш реда в света на числата, е в края на краищата най-хубавото нещо. Спомни си «Към римляните», глава тринайста: «Всеки ред е от бога.»“ Той се изчерви, а аз го изгледах смаян. Излизаше, че той беше религиозен.
При него всичко трябваше най-напред „да излезе“, във всичко човек трябваше да го изненада, да го свари, „спипа“, „да му хване спатиите“ — тогава той се изчервяваше, а на мене ми идеше да се плесна по челото и да се чудя как съм могъл да не забележа това дотогава. Също тъй само по една случайност открих, че освен със задължителната материя, с уроците в училище, той се занимава и допълнително с алгебра, работи за собствено удоволствие с логаритмичните таблици, решава уравнения от втора степен, преди още да се изискваше от него да намира стойността на степенувани неизвестни. Отначало той заговори за това с пренебрежение, докато не стигна накрая до горните изказвания. Преди това трябваше да направя и друго откритие, да не кажа: изобличаване споменах вече за него: напълно самостоятелно, тайно от всички той беше започнал да се добира до клавиатурата, акордиката, движението на тоналностите, до квинтовия кръг и без да има понятие от ноти, от апликатура на пръстите, използуваше хармоничните си открития за всевъзможни модулационни упражнения и за налучкване на твърде неопределени по ритъм мелодични построения. Един следобед — той беше тогава на петнадесет години — аз не го намерих в стаята му и го открих седнал пред един малък хармониум, който бе бутнат доста пренебрежително в една от проходните стаи на жилищния етаж. Постоях може би около минута на вратата заслушан, но не се харесах много в това положение, затова влязох и го запитах какво прави. Той отпусна меховете, свали ръце от клавишите и се засмя изчервен.