— Безделието — рече той — е майка на всички пороци. Скучаех. Когато скучая, идвам да си поиграя тук, да си подрънкам. Тая стара латерна седи съвсем изоставена, но въпреки нейната скромност нищо не й липсва. Виж колко е куриозно — тоест куриозно всъщност тук няма нищо, но когато сам го откриваш за пръв път, цялата тази взаимна свързаност, това въртене в кръг, е наистина куриозно.
И той взе един акорд, само от черни клавиши, фа-диез, ла-диез, до-диез, добави към тях ми и демаскира по този начин акорда, който най-напред изглеждаше като фа-диез-мажор, че е всъщност си-мажор, тоест, че е негова пета или доминантна степен.
— Такова едно съзвучие — забеляза той — само по себе си няма тоналност. Всичко е във взаимна връзка и тази връзка образува кръга.
Тонът ла, който разрешаването превръща в сол-диез, тоест превежда тоналността от си-мажор в ми-мажор, го отведе по-нататък през ла-мажор, ре-мажор и сол-мажор към до-мажор и към понижените с бемоли тоналности и той ми показа, че върху всеки от дванадесетте тона на хроматичната гама може да се построи негова собствена нова мажорна или минорна гама.
— Впрочем това са стари истории — каза той. — То отдавна ми е направило впечатление. Забележи, че тъй излиза по-хубаво! — И той започна да ми показва модулации между отдалечени тоналности, като използуваше така нареченото терцово сродство, неаполитанската секста.
Той съвсем не знаеше как се наричат тези неща, но повтори:
— Всичко е помежду си във връзка, в съотношение, И ако искаш да знаеш как се нарича то — неговото име е „двусмисленост“.
И за да потвърди казаното, той взе една акордова поредица от неопределена тоналност и ми показа как тази поредица се колебае между до-мажор и сол-мажор, когато се изпусне фа, който тон в сол-мажор става фа-диез, и как ухото не може да определи дали се чува до-мажор или фа-мажор, когато се избегне си, което във фа-мажор се понижава в си-бемол.
— Знаеш ли какво си мисля? — рече той. — Музиката е двусмисленост, възведена в система. Вземи този тон или, ако щеш, този. Ти можеш тъй да го чуеш или пък тъй, можеш да го схванеш като повишен от по-нисък или понижен от по-висок и ако си малко по-съобразителен, можеш да се възползуваш от тази двойственост според нуждата.
С една дума, той се оказа доста запознат вече с нехармоничните замени и не съвсем неопитен в някои похвати, които даваха възможност да се избягнат по този начин някои положения и да се използуват тези замени за модулиране.
Защо това ме толкова изненада? И нещо повече: развълнува и дори поизплаши? Бузите му горяха, а то никога не се случваше при училищните уроци, не се случваше и при алгебрата.
Наистина аз го помолих да импровизира още нещо пред мене, но почувствувах едва ли не облекчение, когато с думите: „Глупости, глупости!“ той ми отказа. Какво всъщност облекчение беше това? То идеше да ми покаже колко горд бях аз с неговото неизменно равнодушие и колко ясно бях почувствувал, че в неговото „куриозно е“ това равнодушие беше само маска. Предчувствувах зараждането на страст — на страст у Адриан! Дали не трябваше да се радвам? Вместо това чувствувах се засрамен някак, изплашен.
Че той се занимаваше с музика, когато се мислеше сам, това аз вече знаех, но при тъй явното място, където бе инструментът, то не можеше Да остане за дълго в тайна и за другите. Една вечер чичото казал:
— Е, племенниче, това, което чух днес от тебе, ти не го упражняваше май за първи път.
— Какво искаш да кажеш, чичо Нико?
— Не се преструвай на набедена невинност. Ти музицираш вече.
— Що за израз!
— Него и за по-глупави неща са употребявали. Така както премина от фа-мажор в ла-мажор, беше знаменито. Прави ли ти това удоволствие?