— Ах, чичо!
— Е, ясно е. Виж какво ще ти кажа. Тая стара таратайка, която и без това никой не поглежда, ще вземем да качим в твоята стая. Там ще ти е винаги под ръка, когато ти се доще да посвириш.
— Ти си страшно мил, чичо, но наистина не си заслужава трудът.
— Трудът е толкова малък, че удоволствието все ще е по-голямо. Още нещо, племенниче. Ще трябва да вземаш уроци по пиано.
— Смяташ ли, чичо Нико? Уроци по пиано? Не зная, но това звучи някак като за „момиче с образование“.
— Образованието си е образование, но защо пък момиче? Ако отидеш при Кречмар, работата все някак ще се нареди. Той няма да ни смъкне ризите от гърба, нали сме стари приятели. А ти ще получиш основа за твоите въздушни кули. Аз ще поговоря с него.
В двора на гимназията Адриан ми предаде дословно този разговор. Оттогава той ходеше два пъти седмично на урок при Кречмар.
VIII
Вендел Кречмар, тогава млад още, доста под тридесетте, беше син на родители немци, преселници в Америка. Роден в Пенсилвания, той беше получил музикалното си образование в този щат. Но твърде рано бе почувствувал нужда да се върне назад в Стария свят, от който някога неговите дядо и баба се бяха изселили и където неговите корени, както и корените на неговото изкуство бяха дълбоко залегнали. В своето скитане от град на град, без повечето пъти да се задържа на едно място по-дълго от една-две години, той беше стигнал като органист при нас в Кайзерсашерн — за него това беше само епизод, предшествуван от много други (преди това беше обиколил като диригент няколко малки театри в Германия и Швейцария), след който щяха да последват и други такива. Беше се проявил вече като композитор на музикални пиеси за оркестър и на една опера — „Мраморната статуя“, — намерила благоприятен прием на доста сцени.
Този неугледен, набит човек с кръгъл череп, подстригани мустачки и често засмени, понякога замислени, а понякога и дяволити кафяви очи щеше да бъде истинска придобивка за духовния и културен живот на Кайзерсашерн, ако там беше имало изобщо такъв живот. На орган той свиреше великолепно, с вещина, но на пръстите на едната ръка се брояха тези енориаши, които бяха в състояние да оценят това. И все пак следобедните църковни концерти със свободен вход, на които той изпълняваше музика за орган от Михаел Преториус, Фробергер, Букстехуде, и то се знае, от Себастиан Бах, както и различни интересни и жанрови композиции от епохата между разцвета на Хендел и разцвета на Хайдн, събираха доста слушатели и ние двамата с Адриан редовно ги посещавахме. Пълен неуспех обаче, външно поне, имаха лекциите, които той с неугасващо усърдие изнасяше през цял един сезон в залата на „Сдружението за общественополезна дейност“ като ги придружаваше със своите обяснения на пиано и скици на черната дъска. Те нямаха успех, първо, защото нашите съграждани по начало не обичаха лекции, второ, защото темите на лекциите съвсем не бяха популярни, а по-скоро капризно необичайни, и, трето, защото мъчителното му заекване придаваше на слушането им характер на тревожно и пълно с подводни скали пътешествие, което възбуждаше отчасти боязън, отчасти и смях и беше в състояние напълно да отклони вниманието на слушателите от предлаганата им духовна храна, като го превърне в напрегнато страхливо очакване на всяко едно следващо конвулсивно запъване.
Действително страшно мъчително, просто за образец беше заекването, от което той страдаше, то бе същинска трагедия, защото той беше човек с голям, преливащ от мисли ум, който чувствуваше страстна нужда да се изкаже пред хората. Понякога корабчето на неговата реч се носеше бързо с неимоверна лекота, по вълните, превъзмогнало, забравило сякаш съдбоносния си недъг, ала от време на време неминуемо настъпваше миг, очакван непрестанно и с право от всички, в който то налиташе на риф, и тогава клетникът, замрял в мъка, с лице, наляно с кръв, занемяваше вцепенен: било че се бе спънал на някой съскав звук и сега раззинал широко уста, продължаваше да го издава като някой изпускащ пара локомотив, било че в двубой този път с друг, произнасян с устните звук бузите му напразно се издуваха, а устните му изнемогваха в чест, беззвучен пукот от кратки експлозии, а понякога дишането му просто секваше, изпадаше в ужасно безредие и тогава, разтворил уста като фуния, той се бореше за въздух като риба на сухо. Усмихнат, с овлажнели от напрежението очи, той гледаше на работата откъм веселата страна, но това не за всеки беше някакво утешение, та затова не можеше да се вини публиката, че отбягвала тези лекции. А тя ги отбягваше с такова единодушие, че много често в партера се мяркаха не повече от седем-осем слушатели, сиреч освен родителите ми, Адриановия чичо, младия Чимабуе и нас двамата — само още няколко ученички от девическата гимназия, които в кризисните моменти на говорителя не пропускаха случая да се изкискат.