Кречмар беше готов да заплаща от собствения си джоб разноските за салона и осветлението, които по никой начин не се покриваха от входните билети, но баща ми и Николаус Леверкюн успяха да прокарат в управата дефицитът да се понася от сдружението или по-право, то да се откаже от наем за помещението под предлог, че лекциите имали образователно значение и били от обществена полза. Но това беше чисто и просто приятелска услуга, защото обществената полза тук беше съмнителна, ако ще би и затова дори, че на тях обществото отсъствуваше, което нещо, както вече казах, се обясняваше отчасти и с тясната специализираност на разглежданите теми. Вендел Кречмар се придържаше към правилото, което неведнъж чувахме от неговата оформена първоначално по английски уста, че от значение е не другите да се интересуват, а ти сам да се интересуваш, да възбуждаш следователно интерес, което може да стане и непременно ще стане само ако човек дълбоко се интересува от даден предмет, и тогава, заговори ли той за него, почти неизбежно увлича, заразява с този свой интерес и другите и създава по този начин един несъществуващ дотогава, неподозиран интерес, което е много по за предпочитане, отколкото да си в услуга на нещо, от което хората и по-рано са се интересували.
За съжаление нашата публика почти не му даваше възможност да провери тази своя теория на практика. Но върху нас малцината, които седяхме в краката му сред зеещата пустота на стария салон с номерирани столове, тя се потвърди напълно, защото той приковаваше нашето внимание върху неща, за които не бяхме помисляли дотогава, че така могат да ни погълнат дори неговото ужасно заекване действуваше в края на краищата върху нас като възбуждаща вниманието ни проява на неговата разпаленост. Често, когато бедата се случваше, ние всички дружно му кимахме, за да го ободрим, и един или друг от по-възрастните успокоително му подвикваше: „Тъй, тъй“, „достатъчно“, или „няма нищо“. Тогава на устните му се мярваше весело извиняваща се усмивка, парализата изчезваше и с лекота, все пак доста обезпокоителна, словото му продължаваше да се лее — до някое време.
За какво говореше той? Този човек беше в състояние да посвети цял час на въпроса, „защо в сонатата за пиано опус 111 Бетховен не е написал трета част“ — тема, не ще и дума, напълно заслужаваща да бъде разглеждана. Но нека човек си представи обявата, залепена върху сградата на „Общественополезната дейност“ или поместена в кайзерсашернския „Железничарски глас“ и си зададе въпроса: какъв интерес можеше да възбуди тя в обществото? Хората съвсем не искаха да знаят защо в опус 111 имало само две части. Ние, които се явихме на това обсъждане, прекарахме наистина вечер, която необикновено ни обогати, при все че до този ден споменатата соната ни беше напълно непозната. А с тази лекция ние я опознахме, и то много добре, защото Кречмар превъзходно ни я изсвири на, макар и лошо звучащото посредствено пиано (роял не му отпускаха), като наред с това проникновено ни анализира вътрешното й съдържание и житейските условия, при които — успоредно с още две други — Бетховен я бе композирал, и с хаплив хумор се спря между другото на обяснението, дадено от композитора, защо се отказал при тази соната от трета част, която да отговаря на първата. На запитването на своя фамулус той отговорил, че нямал време, та затова предпочел да поудължи втората. Нямал време! И как „спокойно“ го заявил! Пренебрежението към запитвача, което се съдържаше в този отговор, е останало, както изглежда, незабелязано, но то се е оправдавало от въпроса. И тук ораторът ни описа състоянието на Бетховен около 1820 година, когато слухът му, поразен от неизлечим недъг, все повече и повече отслабвал и станало вече явно, че той няма да е в състояние да дирижира по-нататък своите произведения. Разказа ни как все по-настойчиво се говорело тогава, че прочутият композитор се бил вече изписал, че творческите му сили били изчерпани, че неспособен за по-значителни работи, и той почнал като стария Хайдн да записва шотландски песни. Защото наистина от няколко години не се появявало вече никакво по-значително произведение, под което да стои неговото име. Но късно през есента, след завръщането си във Виена от Мьодлинг, където прекарал лятото, Бетховен седнал и на един дъх, както се казва, без да вдига поглед от нотните листове, написал тези три композиции за пиано, което нещо съобщил и на своя покровител граф Брунсвик, за да го успокои за своето душевно състояние. И Кречмар ни заговори тогава за сонатата в до-минор, която не могла наистина лесно да се схване като вътрешно издържана и душевно стройна творба и затова така трудно било за тогавашните критици, а и за приятелите на Бетховен, да се справят с този костелив естетически орех. Тези приятели и почитатели просто не могли вече да следват боготворения от тях маестро отвъд върха, на който той бе издигнал по време на своята зрелост класическата симфония, сонатата за пиано, струнния квартет, и със свито сърце виждали в творенията му от последния период процес на упадък, на отчуждаване, на излизане извън сферата на родното и редното, което им било вече тъй привично, те ги схващали вече като някакво plus ultra