— И тъй за Бетховен се говорело — продължи да разказва лекторът, — че той не можел да напише фуга, и сега трябва да се запитаме доколко тази клюка е отговаряла на действителността. Очевидно той се е стараел да я обори. В по-късни свои клавирни творби той няколко пъти е влагал фуги, и то тригласни. Например в хамерклавирната соната, както и в сонатата в ла-бемол-мажор. В единия случай той добавил „с някои волности“, за да отбележи, че му са добре известни правилата, които нарушава. Защо ги е пренебрегвал, дали от самовластие, или защото не е могъл да се справи с тях, е останало спорно. Наистина след това идват голямата увертюра-фуга опус 124, както и величествените фуги в Gloria и Gredo от Missa solemnis: за доказателство най-сетне, че и в борбата с този ангел великият човек е останал победител, макар и да е излязъл окуцял от нея.
И Кречмар ни разказа една мрачна история, която остави в съзнанието ни страшна и незаличима картина за светата трудност на тази борба, за образа на този велик страдалец. Било сред лятото на 1819 година, по времето, когато Бетховен работел в Мьодлинг над месата, отчаян, че всяка част излиза по-дълга, отколкото предвиждал първоначално, така че срокът за завършването на работата, тоест първи март идната година, когато трябвало да бъде ръкоположен ерцхерцог Рудолф за архиепископ на Олмюц, не можел да бъде спазен. По това време двама негови приятели и почитатели го посетили един следобед и още с влизането си в сградата научили нещо, което ги извънредно смутило. Същата сутрин двете прислужнички на маестрото си стегнали нещата и побягнали, тъй като предната нощ към един часа се разиграла такава необуздана сцена, че разбудила цялата къща. Композиторът работил цялата вечер до късно през нощта над кредото, над кредото с фугата и съвсем не помислил за вечерята, оставена върху пещта, край която прислужничките напразно чакали, и най-сетне, оборени от съня, заспали. Когато към един часа след полунощ маестрото пожелал да вечеря и намерил момичетата заспали, а яденетата изсушени и прегорени, той се разгневил и разкрещял тъй страшно, че вдигнал на крак цялата къща, още повече, че самият той не се чувал. „Толкова ли не можахте да поседите с мен един час будни?“ — гърмял непрекъснато той. Но часовете били не един, а пет-шест, и оскърбените момичета още на разсъмване побягнали, като оставили необуздания си господар на произвола на съдбата, който по тази причина днес не получил обед и от вчера по пладне не бил хапвал нищо. Вместо това той се затворил в стаята си и сега се трудел над кредото, над кредото с фугата — почитателите му го чували през затворената врата как работи. Глухият пеел, виел, тактувал с крак над своето кредо — било толкова ужасяващо и същевременно покъртително да се слуша, че надалите ухо край вратата кръвта в жилите се смразила. И тъкмо когато те, потресени до дън душа, вече се готвели да се отдалечат, вратата внезапно се разтворила и Бетховен застанал в рамката й — но в какво състояние! В най-ужасно! С раздърпано облекло, чертите на лицето тъй разкривени, че било страшно да се погледнат, очите заслушани, погледът объркан, отсъствуваш. Той се вторачил в новодошлите с изглед, като че ли току-що излиза от борба на живот и на смърт с всички враждебни духове на контрапункта. Отначало мълвял нещо несвързано, сетне започнал сърдито да се оплаква от невъзможното състояние на домакинството си, да ругае, че всички побягнали, че го оставили да гладува. Посетителите се опитали да го успокоят, единият му помогнал да постегне облеклото си, другият изтичал до гостилницата да поръча подкрепителен обед… Едва след три години месата била завършена.