След като приема, така да се каже, без противодействие своята съдба на обречен на дявола, Адриан Леверкюн проявява само в два случая активно намерение да се изтръгне от лапите му: веднъж, когато иска да се ожени за Мари Годо, защото според поверието бракът би могъл да го помири с бога, и втори път, когато се опитва да се удави в езерото, защото самоубийството било също спасително бягство от властта на сатаната. В болното въображение на композитора все повече и повече се натрапва образът на Фауст от народната легенда и в напредналите стадии на болестта, преди да настъпи паралитичният шок, Леверкюн се идентифицира с него и по подобие на него свиква в Пфайферинг своите приятели, познати и близки, за да направи пред тях прощалната си изповед и да им отправи последната си молба да го погребат в осветена земя. В тази изповед пред приятели, близки и познати се съдържа в съкратен вид фабулата на романа, но изопачена вече от натрапливите представи за единство с легендарния Фауст. Затова Леверкюн говори за кучето Престигиар, за Хифиалта, за пясъчния часовник, от който са се изсипали вече пясъчните зърна — все представи, натрапени му от легендата. Също и подробностите от личния му живот са подхвърлени на патологично осветление. Непомук е негов син, роден от любовта между него и Хифиалта, а Хифиалта се слави с представата за отровната пеперуда и русалката.
Както за Фауст от легендата, така и за самия Адриан Леверкюн важат думите: „умирам като лош и добър християнин“. Лош, защото е обручен с дявола, добър, защото в препълненото си с разкаяние сърце се надява на милост. Колкото и малка да е вероятността за милостта на провидението, тя и тук е загатната чрез думите на госпожа Швайгещил и Серенус Цайтблом. Самият композитор я загатва чрез своя музикален език в края на симфоничната кантата „Плачът на доктор Фауст“. Чрез дванадесет тоновата техника той варира по всевъзможни начини главната тема „умирам като лош и добър християнин“ и употребява всички музикални похвати, известни в историческото развитие на музиката, като с помощта на един алхимистично дестилационен процес ги превръща в кристално пречистени емоционални съдържания. В тая символика на отчаянието както от личната обвързана съдба, така и от неизбежното рухване на националните идеали прозвучава на края един-единствен звук, който продължава да трепти във въздуха, след като млъкват инструментите: високото сол на едно чело като проблясък на надежда, един светъл лъч в черната нощ на отчаянието.
Замислен отначало като сюжет, навеян от съдбата на Фридрих Ницше, по-късно романът на Томас Ман добива все повече лично съдържание, така че в завършения си вид се явява като лична изповед, една генерална рекапитулация на целия живот на писателя, строга преоценка на минали жизнени съдържания и светоотношение. Едновременно с това „Доктор Фаустус“ е картина на епохата и история на немския народ с неговите възторзи, увлечения, подеми, разочарования, униние и безнадеждност в продължение на четиридесет години. В тоя смисъл той не е само роман на една творческа личност, но и роман на един цял народ, хроника на неговите победи и крушения, на рухването на неговите идеали, на един погрешно изграден свят. Болестта на Фауст е болест на целия немски народ. Същият бацил вдъхновява както личното битие, така и общата творческа мощ на народа, но след възземането до шеметни висоти на възторжено опиянение и отделният индивид, и целият народ биват обгърнати от непрогледната нощ на безумието и демоничните сили довършват своето пъклено дело. Дали светлият лъч ще прореже тоя мрак и ще осветли нощта, остава неизречена надежда.
Както в „Буденброкови“, така и тук Томас Ман рисува разслоението на немската буржоазия и упадъка в изкуството, специално в музиката. Изкуството, преситено и уморено в търсенията си на нови проблеми и форми, стига до нихилизъм, отричане на традицията и всичко, което дотогава е представлявало изкуство. Така се създава едно ново изкуство, чуждо на живота, откъснато от човека и обществото. Саморазпадането на буржоазното общество и изкуство е неизбежна последица от тая творческа и национална безпътица, но то е историческа необходимост от гледището на едно динамично развитие на историята, едно стъпало към нов възход и нови идеали, един преход от варварство към хуманизъм, към една нова човечност. От упадъка се ражда предвестието на едно ново бъдеще, за което Серенус Цайтблом, това преизпълнено от любов сърце, се моли: „Нека бог бъде милостив към вашите бедни души, приятелю мой и мое отечество!“ Тая нова хуманност се възвестява и в простодушните, но дълбоко човечни думи на госпожа Швайгещил: „Вън, всички вън! Вие нямате никакво разбиране, вие гражданите, а за това се иска разбиране. Той говори много за вечната милост, клетият човек! Не зная дали тя е достатъчна. Но истинско човешко разбиране, вярвайте ми, това е достатъчно за всички!“