— Музика! — извика един глас от малобройната публика, тъй като говорителят не можа да се справи с тая последна, толкова пъти преди това вече произнасяна дума и остана да мука на първия звук.
— Точно така! — продума той облекчен, отпи глътка вода и си тръгна…
Дано сега читателят ми прости, че ще накарам нашия лектор да се яви още веднъж. Защото е твърде съществено да разкажа за една четвърта лекция, която Вендел Кречмар ни държа. Аз бих предпочел да пропусна някоя от предишните, отколкото да изоставя тази, тъй като никоя друга не направи толкова дълбоко впечатление на Адриан (за себе си и тук няма какво да говоря), колкото тъкмо тая.
Не мога вече точно да си спомня как беше тя озаглавена. Изнесена ни бе май под надслов „Елементарното в музиката“ или „Музика и елементарност“, или „Музикалните елементи“, а може и да беше под съвсем друго наименование. Във всеки случай идеята за елементарното, примитивното, първичното беше същественото в нея, а така също и мисълта, че измежду всички изкуства тъкмо музиката, колкото и да се е издигнала през вековете до едно изключително комплицирано, монументално, изтънчено изградено творение на историческото развитие — тъкмо тя е винаги проявявала благочестива склонност благоговейно да си припомня своите начални стадии на развитие и с тържествени заклинания да ги призовава наново — с една дума, да чествува своите елементи.
— С това тя чествува — рече Кречмар — своето подобие с космоса, защото тъкмо тези елементи са същевременно и първият най-прост строителен материал, залегнал в основите на света — паралелизъм, който един философствуващ артист от близкото минало — тук той имаше пред вид Вагнер — разумно използува, като отъждестви в своя космогоничен мит „Пръстена на Нибелунгите“ основните елементи на музиката с основните елементи на света. У него началото на всяко нещо има своята музика: това е музика на началото и същевременно начало на самата музика — тризвучие в ми бемол мажор на струещите се рейнски глъбини, седем най-прости акорда, от които, като от циклопски праскални блокове, се изгражда чертогът на боговете. Във величествен стил, одухотворено, той сля мита на музиката с мита за създаването на света и като свърза музиката с материята, а материята накара да се изразява с музика, създаде един апарат на добре обмислена симултанност — грандиозен, пълен със значение, макар и малко разсъдъчен в сравнение с някои откровения пак на елементарното в изкуството у чисти музиканти, у Бетховен и Бах например, в сравнение с прелюда към сюитата за чело на последния — също издържан в ми бемол мажор и построен върху най-елементарни тризвучия.
И тук лекторът спомена за Антон Брукнер, който обичал да освежава слуха си на орган или на пиано с обикновен низ от прости тризвучия. „Има ли нещо по-задушевно, по-прекрасно — възклицавал той — от такава поредица само от тризвучия? Не е ли това за душата истинска очистителна баня?“ Тези думи на Брукнер Кречмар смяташе също за твърде знаменателно и красноречиво свидетелство, че музиката е склонна да се възвръща към елементарната си стихия и сама да се удивлява на първите си наченки.
— Да — извика лекторът, — присъщо е на това странно изкуство да бъде всеки миг в състояние да започне отначало, от нищото, и без да е запознато с изминатата от него културна история, с постигнатото през вековете, наново да се открива и пак да се заражда. Тогава то преминава през същите първични стадии, през които е минавало и по-рано в своята история, и по преки пътеки, встрани от главната планинска верига на своя развой, понякога постига, напълно уединено и скрито от света, странни висоти на съвсем особена красота — и тук той ни разказа една история, която по най-смешен, но и будещ размишления начин илюстрира много уместно тазвечершните му разсъждения.