Към средата на осемнадесетото столетие в неговата родина Пенсилвания процъфтявала една немска религиозна община от набожни сектанти анабаптисти16. Нейните ръководни и духовно най-издигнати членове живеели в безбрачие и затова били с уважение наричани „самотните братя и сестри“, а останалите съумявали и в брака да водят примерно чист и богоугоден, строго регулиран по отношение на труда и здравословно умерен по отношение на храната живот, изпълнен със самоотречение и добродетелност. Техните селища били две: едното, наречено Ефрата, в Ланкастърската област, другото — Сноухил, във Франклинската. Техните жители благоговеели пред своя ръководител, пастир и духовен баща, основателя на сектата, някой си Байсел, в характера на когото искреното смирение пред бога се съчетавало с качествата на истински духовен вожд и властен разпоредител, а религиозната екзалтация — с неумолима енергия.
Син на крайно бедни родители, Йохан Конрад Байсел бил роден в Ебербах, Пфалцко. Останал рано сирак, той изучил хлебарския занаят и като странствуващ хлебарски работник завързал връзки с пиетистите и привържениците на баптисткото братство, което пробудило дремещите у него склонности — влечението към своеобразно служене на истината и към свобода в религиозните убеждения. Сближен опасно с течение, което в родината му се смятало за еретично, Байсел, вече тридесетгодишен, решил да избяга от неверотърпимия Стар свят и емигрирал в Америка, където работил на различни места — в Джермантаун, в Конестога — известно време като тъкач. Но обзет по това време от нов пристъп на религиозна екзалтация, той последвал вътрешния си глас и се оттеглил в пущинаците, за да се отдаде като отшелник напълно на уединен, оскъден и посветен само на бога живот. Но както обикновено се случва, тъкмо бягството от хората вплело още по-силно беглеца в човешкото и той скоро се видял заобиколен от цяла тълпа възторжени последователи и подражатели на неговото отшелничество, така че вместо да се освободи от света, съвсем непредвидено, докато се опомни, се превърнал във водач на една община, която бързо се разраснала в самостоятелна секта — „Новокръстените на седмия ден“ така той станал повелител над своята секта, и то толкова по-неограничен, колкото по-малко се бе домогвал до подобно водачество: противно на всякакво желание и намерение от негова страна, принуден бил да се нагърби с възложената му мисия.
С някакво особено образование Байсел не можел да се похвали, но този буден човек сам се научил на четмо и писмо и тъй като духът му бил преизпълнен с мистични чувства и озарения, той съсредоточил своята пастирска дейност преди всичко в писателствуване и стихотворство, с плодовете на които обилно подхранвал душите на своите пасоми: изпод перото му се леели потоци от дидактична проза, и духовни химии за душевното възвисяване на братята и сестрите в часовете на себевглъбяване, а също и за обогатяване на тяхното богослужение. Стилът му бил витийски, иносказателен, претоварен с метафори, тъмни загатвания за текстове от Светото писание и своеобразен еротичен символизъм. Един трактат за съботния ден „Mystyrion Anomalias“ и една сбирка от „99 мистични и тайни премъдрословия“ положили началото на тази писателска дейност. Веднага последвала цяла серия химни, които трябвало да се пеят по някои известни в Европа хорални мелодии те излизали под заглавия като „Божествено любопрославление“, „Бранно поле Яковово“, „Благовонен тамян сионски“ и други. Тези именно малки сборничета, попълнени и поправени, излезли събрани заедно след няколко години като официален псалтир на новокръстените на седмия ден в Ефрата под сладникаво-трогателното заглавие „Песни на самотната изоставена гургулица, сиреч църква Христова“. Многократно препечатван и допълван с произведения и от други разпалени членове на сектата, от самотни, но също и женени братя, а най-вече сестри, този сборник променял заглавието си и между другите названия получил веднъж и наименование „Райско чудодейство“. Накрая той съдържал вече над седемстотин и седемдесет химни, между тях някои с внушителен брой строфи.