И тук между моята и неговата квартира започнаха пак безкрайни разходки както някога между „Благите вестители“ и дома на чичо му: било вечер, когато се прибирахме от театър, от концерт или от среща с членовете на „Винфрид“, било сутрин, когато един от двама ни минаваше да вземе другия за лекциите и ние, преди да тръгнем за университета, сравнявахме записките си в тетрадките. Философията, задължителният предмет от първия изпит на студентите богослови, беше точката, където учебните ни програми от само себе си се съвпадаха — и двамата бяхме записали лекциите на Ноненмахер, светилото по онова време на университета в Хале, който вдъхновено и увлекателно четеше за предсократиците, йонийските натурфилософи, Анаксимандър и най-подробно за Питагор, но в цялата тази материя беше твърде много намесен и Аристотел, тъй като, ако знаем нещо за питагорейското обяснение на света, то го дължим почти единствено на сведенията, които са дошли до нас чрез този велик стагирец23. И така ние слушахме и записвахме, поглеждайки от време на време леко усмихнатото лице на белогривия професор, увлекателния разказ за тази ранна космологична концепция на един строг и религиозен дух, който бе възвел своята най-голяма страст, математиката, отвлечената пропорция, числото, в принцип на възникването и съществуването на света и който, застанал като мъдрец, като посветен пред вселената, пръв се бе обърнал с величав жест към нея като към „космос“, като към ред и хармония, като към свръхсетивно звучаща интервална система на сферите. Числото и численото отношение като основна същина на битието и на нравственото достойнство — наистина, поразително беше как красотата, точността, нравствеността величествено се сливаха тук с идеята за авторитета, която бе душата на питагорейското общество, на тази езотерична школа за религиозна обнова на живота, за мълчаливо послушание и безпрекословно подчинение пред „Autos epha“24. Трябва да си призная безтактичността, че при подобни думи неволно поглеждах Адриан, за да прочета по израза на лицето му впечатлението, което са му направили те. Това беше наистина липса на такт, защото той посрещаше погледа ми с неудоволствие, изчервяваше се и раздразнено се извръщаше. Той не обичаше многозначителните погледи, отказваше решително да им се поддава, да отговаря на тях и сега просто не мога да разбера как аз, макар че знаех тази негова особеност, все не можех да се откажа от този си навик. По този начин аз само се лишавах от възможността да разговарям след това просто и непринудено с него върху нещата, на които моите неми погледи му обръщаха внимание.
Но затова пък колко хубаво беше, когато превъзмогвах изкушението и проявявах дискретността, която той изискваше! Какви чудни разговори водехме тогава на връщане от лекциите на Ноненмахер върху този безсмъртен, въздействуващ и след хилядолетия на умовете мислител, на чиято посредническа научна роля в историята дължим сведенията за питагорейския светоглед! Учението на Аристотел за материята и формата ни възхищаваше: за материята като нещо потенциално, възможно, което се стреми към формата, за да се осъществи за формата като неподвижен източник на движение, който е дух и душа, душата на всичко съществуващо, душа, която го кара да се прояви, за да се самоосъществи и самоусъвършенствува за ентелехията, за това късче вечност, което живително прониква в цялото тяло, проявява се като формиращ фактор в органичното, направлява неговата дейност, знае целта му и бди над неговата съдба. Ноненмахер говореше извънредно хубаво и изразително за тези прозрения и както изглеждаше, думите му правеха силно впечатление на Адриан. „Ако богословието — казваше той — твърди, че душата е от бога, това от философска гледна точка е право, защото като принцип, който формира единичните явления, тя е част от чистата форма на цялото битие изобщо и произхожда от вечно мислещата сама себе си мисъл, която наричаме «бог»… Струва ми се, че схващам какво е подразбирал Аристотел под ентелехия. Тя е ангел-пазителят на единичното същество, геният на неговия живот, на чието вещо ръководство то с готовност се уповава. Това, което ние наричаме молитва, е всъщност напомнително или заклинателно изявяване на това упование. Но то с право се нарича молитва, защото наистина бог е, към когото така се обръщаме.“