По дух реалистичен, романът „Доктор Фаустус“ следва една доста примитивна разказвателна техника. Тя е отражение на ограничените писателски възможности на Серенус Цайтблом, който непрекъснато напомня, че не е писател. Като съзнателна имитация на човек, чужд на писателското призвание, този стил наистина увлича със своята непосредствена искреност и привидна безпомощност. Завладян от спомени и чувства, хронистът едва успява да ги подреди в някаква система на свързано изложение и често прекъсва разказа, за да сподели затруднението си с читателя, да се извини за вълнението си, за това, че под напора на чувствата се е отклонил от разказа, че е изпреварил хронологическия развой на събитията. Освен със съзнателно архаистично обагряне той си служи с разказвателна техника, характерна за немската романтика: да изпада често от рамката, да прекъсва разказа, да критикува своето увлечение или своята слабост към развлечено повествование, да изпреваря естествения ход на събитията и да загатва предварително за бъдещите катастрофи в живота на немския народ или героите на романа, все с желанието да намали силата на ужаса и да подготви читателя за бъдещото трагично развитие. Съзнателно постижение е и простата реалистична техника да се характеризира един герой веднага след въвеждането в романа. Така Серенус Цайтблом дава най-напред биографични данни за себе си, а след това за всяко ново лице, като описва най-подробно всички особености на външността му, облеклото му, държането му и всичко, което знае за него.
По същина „Доктор Фаустус“ спада към немските традиционни „образователни романи“ или романи на развитието от рода на „Симплицисимус“ на Гримелсхаузен, „Вилхелм Майстор“ на Гьоте, „Агатон“ на Виланд, „Зеленият Хайнрих“ на Готфрид Келер и др. Този вид роман носи биографичен характер и рисува духовното развитие и оформяне на едно човешко същество или вътрешното изграждане и узряване на една голяма творческа личност на фона на околната среда и културно-историческите и обществени фактори. С оглед на това Томас Ман проследява всички възможни фактори, оказали някакво въздействие върху неговия герой, Адриан Леверкюн: семейната среда и всичко, свързано с нея, учителите му, приятелите и познатите му, всички странични и случайни хора, кръстосали неговия път, и всичко, което пряко или косвено е упражнило влияние върху него и има дял в творческото му пробуждане на композитор от голям стил.
Отделните лица, както и разказвачът Серенус Цайтблом, са индивидуализирани майсторски чрез езика и особените нюанси на тяхната езикова среда, техния произход или тяхното занимание. Съзнателни постижения са архаистичните елементи в сянка, имитиращи стила на Лутер при Кумпф, а в писмата, бележките и разказа на Адриан, имитиращи отчасти Кумпф, отчасти Лутер и богословския стил.
За всичките тези особености ще трябва да се държи сметка и в българския превод на романа. Сложната и заплетена фраза, изсушена от личността на Цайтблом, наситена с рефлексия и затрупана с елементи едва ли не от всички области на човешкото знание и изкуство, не всякога протича гладко и художествено. Четенето се затруднява и от дългите вериги прилагателни, както и от сложните периоди, понякога от цяла страница. Тук в най-висока степен важи препоръката на самия Томас Ман: за да се проникне в съдържанието и в истинската художествена стойност на една книга, за да се разкрият вътрешните зависимости в нея, тя трябва да се прочете два пъти.