Жана Николова-Гълъбова
I
Искам напълно определено да заявя, че ако казвам няколко думи за себе си и своето положение още в началото на тези мои съобщения за живота на покойния Адриан Леверкюн — в тоя пръв и несъмнено засега само предварителен опит за биография на скъпия за мен и тъй жестоко сполетян, издигнат и повален от съдбата човек и гениален музикант, — това става съвсем не от желанието да се изтъквам на преден план. Единствено защото допускам, че читателят — нека по-добре кажа: бъдещият читател, тъй като в този момент не съществува абсолютно никакъв изглед моят ръкопис да види бял свят, освен ако той по някакво чудо не успее да напусне нашата отвред застрашена крепост Европа и отнесе на хората отвъд нейните граници поне бледа представа за тайните на нашата самота… — ала да продължа: единствено защото смятам, че някои ще пожелаят между другото да узнаят кой и какъв е пишещият тези редове, ще дам в началото на моя разказ и някои бегли сведения за собствената си личност — с известно опасение наистина, че тъкмо с това мога да възбудя съмнение у читателя дали е попаднал в подходящи ръце, искам да кажа дали аз по своята същност съм подходящият човек за една задача, към която ме подтиква повече сърцето, отколкото някакво действително духовно сродство.
Препрочитам горните редове и не мога да не отбележа у себе си някакво безпокойство, някакво чувство на задух, което твърде ясно свидетелствува за душевното ми състояние, когато днес, на 23 май 1943 година — две години след смъртта на Леверкюн, искам да кажа: две години, откак той от дълбока нощ премина в най-дълбоката, — сядам в малкия си, години наред използуван кабинет във Фрайзинг на Изар, за да започна животоописанието на моя о’бозе — о, дано о’бозе! — почивши нещастен приятел, което свидетелствува, казвам, за душевното ми състояние, когато към сърдечната необходимост да споделя спомените си угнетително се примесва и дълбока боязън пред неподходящото за мен начинание. Аз съм по природа извънредно умерен и, мога да кажа, здрав, хуманно настроен, склонен към хармоничното и разумното човек на науката, заклет сподвижник на „латинското войнство“, не без отношение към изящните изкуства (свиря на виола д’аморе); но моята склонност към музите носи чисто академичен характер и аз със задоволство се смятам по-скоро приемник на немските хуманисти от епохата на „Писмата на тъмните люде“, приемник на Ройхлин, Кротус от Дорнхайм, Муцианус и Ербан Хесе. Демоничното, въпреки че нямам никакво намерение да отричам неговото влияние върху човешкия живот, всякога е било решително чуждо на природата ми, аз винаги инстинктивно съм го изключвал от светогледа си, никога не съм чувствувал и най-слабата склонност безразсъдно да имам каквото и да било общо със силите на мрака или самонадеяно да предизвиквам проявата им, или най-сетне, когато те по свой почин са се опитвали да се приближат към мене, да им подавам, макар и малкия си пръст. На тези свои разбирания съм принасял и жертви, нематериални, но също и от материално естество, когато без колебание предивременно се отрекох от любимото си преподавателско поприще, щом се оказа, че моите схващания са вече несъвместими с духа и изискванията на историческото ни развитие. В това отношение съм доволен от себе си. Колкото до колебанията ми, дали бих могъл всъщност да се чувствувам призван за задачата, с която се нагърбвам, тази решителност или, ако щете, ограниченост на нравствената ми личност е само от естество да укрепи силите ми.
Тъкмо започнах да пиша, и изпод перото ми изникна една дума, която тайно пробуди у мен вече известно смущение: думата „гениален“ споменах за музикалния гений на покойния ми приятел. Впрочем думата „гений“, макар и донякъде крайна, е безспорно с благородно, хармонично, здраво хуманно звучение и характер и човек като мене, толкова чужд на всякаква мисъл да има каквито и да било домогвания в тази възвишена област и изобщо да се смята за озарен свише — такъв човек, казвам, не би следвало да вижда никаква разумна причина да се плаши от една такава дума, никаква причина със светнали от радост очи да не говори за нея и с благоговейна доверчивост да не я употребява. Така поне изглежда. И все пак не може да се отрече и никога не се е отричало, че в тази лъчезарна сфера демоничното и враждебното на разума взема обезпокоително участие, че между тази сфера и подземното царство всякога е съществувала някаква будеща лек ужас връзка и че тъкмо затова успокоителните епитети, които се опитах да й припиша, като „благородно“, „здраво хуманно“ и „хармонично“, не й твърде подхождат, дори и тогава не — с горест трябва да изтъкна тази разлика, — дори и тогава не, когато става дума за една кристалночиста, вродена, от бога дадена или дори като тежко бреме наложена гениалност, а не за придобитата и гибелната, не за греховното и болестно опожаряване на естествените заложби, за изпълнението на един ужасен договор за продажба…