Тук се прекъсвам, засрамен поради липсата на художествено умение и мярка у мен. Самият Адриан едва ли щеше, да речем, в някоя своя симфония, така предивременно да пристъпи към подобна тема — щеше излеко, отдалече, по един скрит, едва доловим начин най-многото да я намекне. Впрочем дано това, което ми се изплъзна изпод перото, досегне читателя само като смътно, неопределено загатване, дано само аз да съм го почувствувал като нескромна бъбривост и грубо нарушаване на всякаква последователност. За човек като мене е твърде тежко — в моите очи то би било почти лекомислено — да заема по отношение на предмет, който — като този — ми е тъй неизказано скъп и ме цял преизпълва, становището на композиращ артист и с хладнокръвна игривост да боравя с него. Тъкмо затова така прибързано заговорих за разликата между кристалночистия и нечист гений, една разлика, чието съществуване наистина аз признавам, само за да се запитам веднага след това дали все пак е оправдано тя да се прави. Действително, преживяното от мене ме кара да размишлявам така напрегнато, така неотстъпно по този проблем, че понякога за мой ужас започвам да се чувствувам изтласкан вън от предопределената на моята природа мисловна плоскост и сам стигам до някакво „нечисто“ повишаване на естествените ми дарби…
Отново прекъсвам хода на изложението си, тъй като си спомних, че заговорих за гения и за несъмнената му демонично повлияна природа, само за да обясня защо се съмнявам, че притежавам необходимия афинитет със задачата, която съм си поставил. Дано това, което ще приведа, за да преодолея скрупулите си, поуспокои съвестта ми. Съдено ми бе да прекарам дълги години от своя живот в тясна близост с един гениален човек, с героя на тези страници, да го познавам от най-ранно детство, да бъда свидетел на неговото развитие, на неговата съдба и като скромен помощник да взема участие в неговото творчество. Либретната преработка на Шекспировата комедия „Напразни усилия на любовта“, за една игрива младежка творба на Леверкюн, е извършена от мене; оказах също тъй известно влияние и върху изготвянето на текстовете за гротескната оперна сюита „Gesta romanorum“2 и за ораторията „Откровението на св. Йоан Богослов“. Това — от една страна, макар всъщност с него да е казано всичко. И все пак, от друга страна, аз притежавам и документи, безценни бележки, които покойният, докато беше здрав или, ако това не може да се каже, докато сравнително и от юридическо гледище беше още здрав, ми завеща — на мен и никому другиму — и на които при своето изложение аз ще се позовавам, като дори смятам след известен подбор да включа направо в разказа си по нещо от тях. И на последно, всъщност на първо място обаче — защото това оправдание е било винаги единственото от значение, ако не пред хората, то поне пред бога, — аз обичах този човек — с ужас и нежност, с жалост и беззаветен възторг, и не се питах при това твърде, отговаря ли ми поне малко и той със същото чувство.
Това той не правеше, о не. В завещанието, с което ми остави след смъртта си своите композиционни скици и дневници, е отразено приветливо-деловото му, бих казал почти снизходително и, разбира се, оказващо ми чест, доверие в съвестността, пиетета и коректността ми. Но обич? Та кого ли беше обичал този човек? Някога една жена — може би. Едно дете напоследък — навярно. Покрай това — един повърхностен, симпатичен на всички хлапак и човек за забавление, когото, може би тъкмо защото нещастникът му беше приятен, той отдели по-сетне от себе си. И го прати на смърт. Някому да разкрие сърцето си, някого да допусне в живота си? Такива неща при Адриан нямаше. Хорската преданост той приемаше — бих могъл да се закълна: често без дори да я забележи. Безразличието му беше толкова голямо, че той едва ли си даваше някога сметка какво става около него, сред какво общество се намира, и фактът, че съвсем рядко заговорваше на своя събеседник по име, ме кара да подозирам, че не знаеше и името му, макар че другият имаше всичкото основание да предполага противното. Самотността му бих уподобил на пропаст, където чувствата, които хората му засвидетелствуваха, безшумно и безследно потъваха. Около него цареше студ — и аз само знам какво чувствувам, когато употребявам тази дума, която по един чудовищен повод и самият той бе написал веднъж! Животът и опитът придават на някои думи звучение, напълно чуждо на техния всекидневен смисъл, и то им налага страховит ореол, непонятен за онзи, който не ги е опознал в тяхното най-ужасно значение.