II
Казвам се Серенус Цайтблом, доктор по философията. На самия мене ми се вижда не дотам редно, че се представям тъй късно, но както обикновено се случва, литературният ход на моето изложение все не ми позволяваше до този момент да сторя това. Аз съм шестдесетгодишен, роден съм (пръв от четирите деца в семейството) в лято господне 1883-то в град Кайзерсашерн на река Заале, окръг Мерзебург, в същия град, в който и Леверкюн прекара училищните си години, та поради това смятам да поотложа по-подробното описание на родното си място, докато стигна в разказа си до него. И тъй като собственият ми жизнен път, общо взето, често се преплита с пътя на този голям майстор, мисля, че ще бъде най-добре, ако разказвам успоредно и за двата, за да не избързвам напред, към каквато грешка човек и без това е винаги склонен, когато чувствата препълват сърцето му.
Нека отбележа тук само това, че съм видял белия свят на умереното равнище, присъщо на полуобразованото средно съсловие, тъй като баща ми, Волгемут Цайтблом, беше аптекар — най-добрият впрочем в целия град: в Кайзерсашерн имаше и второ фармацевтично предприятие, но то никога не се бе радвало на това обществено доверие, с което се ползуваше Цайтбломовата аптека „Благи вестители“, и влачеше в сравнение с нея доста жалко съществувание. Нашето семейство се числеше към малката католическа община в града, по-голямата част от населението в който изповядваше естествено лутеранството; моята майка беше набожно чадо на църквата и съвестно изпълняваше религиозните си задължения, докато баща ми, навярно по липса на време, беше по-немарлив, без обаче ни най-малко да се отказва поради това от груповата си солидарност със своите едноверци, нещо, което си имаше и своето политическо отражение. За забелязване беше, че покрай нашия свещеник, църковния съветник Цвилинг, и равинът в града, доктор Карлсбах, често посещаваше нашите гостни стаи, разположени над лабораторията и аптеката, което в протестантските домове надали беше твърде възможно. Външно служителят на римската църква изглеждаше по-добре. Но аз съм с впечатлението, останало ми навярно главно от изказванията на баща ми, че дребничкият, дългобрад, с кепенце на главата талмудист далеч превъзхождаше по ученост и религиозно проникновение своя друговерски събрат. Може би на това мое младежко впечатление, а също и на тънката възприемчивост, проявявана от еврейските кръгове към творчеството на Леверкюн, се дължи обстоятелството, че тъкмо по еврейския въпрос и по начините на неговото разрешаване аз никога не можах напълно да се съглася с нашия фюрер и неговите съратници, което немалко повлия за моето отказване от преподавателската професия. Наистина и други екземпляри от тая раса са кръстосвали моя път — достатъчно е да си припомня частния доцент Брайзахер от Мюнхен, — върху техния смущаващо антипатичен облик смятам да хвърля известна светлина на съответното място.
Колкото се отнася до моя католически произход, той без съмнение е въздействувал и повлиял на човека у мене, без обаче този основен тон в живота ми да е влизал някога в противоречие с моя хуманистичен светоглед, с любовта ми към „изящните изкуства и науки“, както едно време се казваше. Между тези два елемента в личността ми всякога е царяла пълна хармония, каквато без особена мъчнотия винаги може да се запази, когато човек е отрасъл като мене в обстановката на старинен град, чиито предания и архитектурни паметници говорят за далечното предсхизматично минало, за първичния единен християнски свят. Наистина Кайзерсашерн се намира в самата люлка на реформацията, в сърцето на Лутеровата област, очертана от имената на градове като Айслебен, Витенберг, Кведлинбург, а така също Грима, Волфенбютел и Айзенах — което е пак твърде показателно за вътрешния живот на Леверкюн, лутеранина, и не е без връзка с първоначалната, теоложка насока на образованието му. Ала аз съм склонен да сравня реформацията с мост, който води не само от схоластичните времена до нашия свят на свободната мисъл, но също тъй и назад в Средновековието — и то може би много по-назад от всяка останала незасегната от църковния разкол християнско-католическа традиция на ведра любов към просветата. От своя страна аз най-вече се чувствувам у дома си в оная златна сфера, в която светата Дева беше наричана „Jovis alma parens“