Труден проблем, върху чието решение той работеше от години. Бе тръгнал от двете основни положения: природата подражава или природата изобретява; при наследствеността размножаването на съществата се извършва под знака на сходството, при вродеността размножаването на съществата се извършва под знака на различието. При наследствеността допускаше само четири случая: пряка наследственост, тоест когато физическата и духовната същност на детето възпроизвеждат белези на бащата и на майката; непряка наследственост, тоест когато са възпроизведени белези на роднини по съребрена линия — вуйчовци, чичовци, лели, братовчеди, братовчедки; възвратна наследственост, тоест когато се проявяват белези на дедите през няколко поколения; и накрая, наследственост по влияние, тоест когато се проявяват белези на бивши партньори, например на първия съпруг, който сякаш е оплодил жената за бъдещото зачатие, макар да не участвува в него. Колкото до вродеността, тя дава ново или привидно ново същество, у което се съчетават физическите и духовните черти на родителите, без никоя от тях да може определено да се открие. И оттук нататък, връщайки се на двете положения — наследственост и вроденост, — той ги бе подразделил допълнително; при пряката наследственост на два случая: прилика на детето с бащата или с майката, избор, преобладаване на индивидуалното у единия или другия; и смесица от единия и другия, която се представя под три форми — споена, разсеяна и слята, — като варира между най-малко доброто и най-съвършеното състояние; колкото до вродеността, при нея има само един възможен случай — съчетание, нещо като химическа комбинация, при която, съединени, две сложни вещества могат да образуват ново вещество, напълно различно от тези, на които е производно. Това беше краткият извод от значителен брой натрупани наблюдения, не само антропологични, но и зоологични, помоложки и хортоложки. Оттук започваше трудността, когато вече ставаше въпрос, изхождайки от тези многобройни факти, постигнати по пътя на анализа, да се направи техният синтез, да се формулира теория, която да ги обяснява до един. Тук вече доктор Паскал се чувствуваше върху неустойчивата почва на хипотезата, която се видоизменя с всяко ново откритие; и ако не можеше да се възпре да прави изводи поради нуждата на човешкия разум да стига до заключения, той все пак притежаваше достатъчно духовна широта, за да остави проблема открит. Така, тръгвайки от гемулите на Дарвин, от неговата пангенеза, той бе минал през категориите на Галтън и бе стигнал до перигенезата на Хекел.8 После бе предугадил теорията, която по-късно се наложи с Вайсман9: спрял се бе на мисълта за някаква извънредно фина и сложна субстанция, зародишната плазма, част от която винаги остава в запас у всяко ново същество и по такъв начин се предава неизменна и ненакърнена от поколение на поколение. Струваше му се, че това обяснява всичко; но каква бездънна тайна все още криеха неизброимите прилики, предавани от сперматозоида и яйцеклетката, в които човешкото око нищо не различава дори при увеличението на най-силен микроскоп! И той очакваше някой ден теорията му да се провали, тя го задоволяваше само като временно обяснение, приемливо при настоящото състояние на въпроса, но му се струваше, че при непрекъснатото изследване върху живота неговият истински източник, избликването му винаги ще ни убягва.
8
9