Ах, тази наследственост! Повод за какви безкрайни размисли беше тя за него! Нима неочакваното, удивителното не беше, че приликата между родители и деца не е пълна, математическа? За своето семейство отначало той бе съставил родословно дърво въз основа на логиката и в това родословно дърво от поколение на поколение влиянието на родителите се разпределяше равномерно: делът на бащата и делът на майката. Но живата действителност почти при всеки отделен случай опровергаваше теорията. Вместо да бъде прилика, наследствеността беше само стремеж към прилика, спъван от обстоятелствата и средата. И той бе стигнал до онова, което наричаше хипотеза за деградацията на клетките. Животът е само движение и тъй като наследствеността е предадено движение, при своето размножаване клетките се блъскат, притискат, наместват, като всяка проявява наследствения стремеж; така че ако по време на тази борба по-слабите клетки загиват, при крайния резултат се наблюдават значителни смущения, напълно различни органи. Не беше ли това причината за вродеността, непрекъснатата изобретателност на природата, която иначе му се струваше неприемлива? И нима това, че той беше толкова различен от родителите си, не бе просто следствие на подобни случайности или на скритата наследственост, в която по едно време бе повярвал? Та нали корените на всяко родословно дърво проникват дълбоко в човечеството до първия човек? Затова не бива да се тръгва от един-единствен родоначалник, винаги е възможно дадена прилика да идва от някой по-стар, неизвестен прародител. Все пак той се съмняваше в атавизма и въпреки поразителния пример, почерпан от своето собствено семейство, беше на мнение, че след две-три поколения приликата трябва да изчезне вследствие на злополучните случайности, на различните намеси, на хилядите възможни комбинации. Така че бе налице едно постоянно развитие, непрекъснато видоизменение на този предаван стремеж, на тази предавана сила, на този тласък, който вдъхва живот на материята и всъщност е целият живот. И се пораждаха множество въпроси. Съществуваше ли с течение на времето някакъв физически и духовен прогрес? Развиваше ли се мозъкът под влияние на растящите знания? Можеше ли за в бъдеще да се очаква, че количеството разум и щастие ще се увеличи? Освен това имаше частни проблеми, между другото един, чиято загадка дълго го бе дразнила: как се зачева момче, как се зачева момиче? Ще успеем ли някога да предвиждаме научно пола на детето, или поне да го обясним? По този въпрос той бе написал една много любопитна статия, претъпкана с факти, но в заключението все пак признаваше, че и най-упоритите изследвания са го оставили в пълно неведение.
Вярно е, че проблемите на наследствеността го увличаха така тъкмо защото тя си оставаше неясна, необозрима и непроницаема, като всички още сричащи науки, в които господствува въображението. Най-после едно продължително проучване, което бе направил върху предаването на туберкулозата по наследство, неотдавна бе разбудило разколебаната му вяра на лекар лечител, внушило му бе благородната и безумна надежда да възроди човечеството.
Всъщност доктор Паскал имаше само една вяра: вярата в живота. За него животът беше единствената божествена изява. Животът беше бог, великият двигател, душата на вселената. А животът нямаше друго оръдие освен наследствеността — наследствеността създаваше света; така че ако човек можеше да я опознае, да я овладее и да се разпорежда с нея, би създал свят по свое желание. У него, който отблизо бе видял болестта, страданието и смъртта, се събуждаше войнствуващо състрадание на лекар. Ах, ако хората престанеха да боледуват, престанеха да страдат, ако умираха колкото се може по-малко! В мечтите си той стигаше до мисълта, че човек може да ускори настъпването на всеобщото щастие, на бъдещото съвършено и блажено общество, като се намеси, като осигури здраве на всички. Когато всички бъдат здрави, силни, умни, ще има само един издигнат, безкрайно мъдър и щастлив народ. Нима в Индия не превръщаха за седем поколения судрата в браман, издигайки по такъв експериментален начин последния клетник до най-завършения човешки тип? И тъй като при своето изследване върху туберкулозата бе стигнал до заключението, че не е наследствена, но че всяко дете на туберкулозен носи дегенерирала почва, в която туберкулозата се развива с изключителна лекота, вече мислеше само как да обогати тази изтощена от наследствеността почва, за да й даде сили да устоява на разрушителните паразити или по-скоро ферменти, които той подозираше, че съществуват в организма, дълго преди да възникне теорията за микробите. Как да се дадат сили — там беше целият въпрос; а да се дадат сили, означаваше да се даде воля, да се разшири умът, като се заякчат всички органи.