— Какво? — продължи той, без да губи доброто си настроение. — Още ли сме сърдити? Това вече е лошо!… Не си ли възхитена от моето магьосническо лекарство, което събужда мъртвите?
Бе седнал на масата и докато се настаняваше срещу него, девойката най-сетне бе принудена да отговори.
— Нали знаеш, учителю, аз се възхищавам от всичко, което правиш. Само че искам и другите да ти се възхищават. А ето, смъртта на бедния стар Бутен…
Паскал не я остави да продължи.
— О! — извика той. — Бутен беше епилептик. Умря в момент на припадък, от кръвоизлив! Слушай, ти днес си в лошо настроение, да не говорим повече за това: ще ме огорчиш и целият ми ден ще се развали.
За обед имаше варени яйца, пържоли, крем. Мълчанието продължи. Въпреки че беше сърдита, Клотилд ядеше с апетит, който и не помисляше да крие от кокетство. Така че накрая той заговори засмяно:
— Това, което ме успокоява, е, че имаш добър стомах… Мартин, я дайте още хляб на госпожицата.
Както обикновено старата жена им прислужваше, гледаше ги, докато се хранеха, със спокойната си фамилиарност. Дори често в това време разговаряше с тях.
— Господарю — каза тя, след като наряза хляб, — месарят донесе сметката. Да му платя ли?
Той вдигна глава и я загледа изненадано.
— Защо ми задавате такъв въпрос? Нали обикновено плащате, без да ме питате?
И наистина Мартин държеше касата. Парите, внесени у пласанския нотариус Грангийо, носеха кръгло шест хиляди франка годишна рента. Всяко тримесечие хиляда и петстотинте франка минаваха в ръцете на прислужницата и тя се разпореждаше с тях отлично, купуваше и плащаше всичко за нуждите на домакинството със строга пестеливост, защото си беше скъперница, за което даже непрекъснато й се подиграваха. Клотилд харчеше много малко и нямаше отделни пари. Колкото до доктора, за опитите и за дребните си разноски той вземаше от трите или четирите хиляди франка, които все още печелеше годишно и хвърляше в едно чекмедже на малкото бюро; така че там се събираше цяло съкровище в златни монети и банкноти, чиято сума никога не знаеше точно.
— Вярно, господарю, плащам — отговори Мартин, — плащам, ама когато аз съм взела стоката. А този път сметката е голяма, щото месарят ви бил дал много мозък…
Докторът рязко я прекъсна.
— Ей, слушайте, и вие ли сега сте против мен? Не, не! Много ще ми стане!… Вчера двете с Клотилд много ме огорчихте, а и аз се ядосах. Но това трябва да свърши. Не искам къщата да се превърне в ад… Две жени против мен, и то единствените, които поне мъничко ме обичат! По-добре да си взема шапката и да се махна оттук!
Не беше сърдит, смееше се, макар по разтреперания му глас да се долавяше, че в дъното на сърцето си е разтревожен. И той завърши с обичайното си весело добродушие:
— Ако се боите, че няма да свържете двата края до идущия месец, кажете на месаря да ми прати моята сметка отделно… И не се тревожете, никой не иска да плащате от вашите пари, те могат да си спят спокойно.
Това беше намек за малкото богатство на Мартин. За тридесет години от заплатата си — четиристотин франка — бе спечелила дванадесет хиляди, като бе харчила само за най-наложителни нужди: междувременно спестяванията й се бяха умножавали, почти се бяха утроили и днес бяха станали тридесетина хиляди франка, които по някаква приумица тя не желаеше да влага у нотариуса Грангийо, искаше да си държи парите отделно. Впрочем те й носеха добри доходи.
— Пари, които спят, са честни пари. Ама сте прав, господарю, ще кажа на месаря да ви прати отделна сметка, след като тия мозъци са за вашата кухня, а не за моята.
При това обяснение между двамата Клотилд се усмихна: шегите по повод скъперничеството на Мартин винаги я забавляваха; и обедът свърши по-весело. Докторът предложи да си изпият кафето под яворите, понеже имал нужда от въздух, след като бил седял затворен цялата сутрин. Така че кафето бе поднесено на каменната маса при чешмата. И колко приятно беше там, на сянка, в два часа следобед, сред напевната прохлада на водата, докато наоколо боровата горичка, харманът, цялото имение изгаряха на слънце.
Паскал бе донесъл шишенцето с нервно вещество, сложил го бе на масата и го гледаше самодоволно.
— Така, значи, госпожице, вие не вярвате в моя възкресяващ еликсир, а в чудеса вярвате! — шеговито натяква той на Клотилд.
— Учителю — отговори девойката, — аз мисля, че ние не всичко знаем.
Докторът махна нетърпеливо с ръка.
— Но трябва да знаем всичко… Разбери, упорито момиченце, научно никога не е било установено отстъпление от неизменните закони, които управляват вселената. До ден-днешен се е проявявал само човешкият разум и аз наистина те питам можеш ли да откриеш някаква реална воля, някакво намерение извън живота… Това е цялата истина: в света няма друга воля освен силата, която тласка всичко към живот, към един все по-развит, по-съвършен живот.