Към два часа Паскал и Клотилд още седяха при чешмата под яворите, където Мартин им бе занесла карето, когато пристигна Фелисите с Максим.
— Миличко, каква изненада! Водя ти брат ти.
Поразена от този чужд, отслабнал, прежълтял човек, когото едва успя да познае, девойката стана. Откакто се бяха разделили през 1854 година, тя го бе виждала само два пъти: веднъж в Париж, веднъж в Пласан. Но ясно си го спомняше като елегантен, жив младеж. Сега лицето му бе хлътнало, косите оредели, прошарени. Накрая все пак успя да различи красивите тънки черти с тревожно женско изящество въпреки преждевременната му грохналост.
— А колко добре изглеждаш ти! — просто каза Максим, като я целуваше.
— Човек трябва да живее на слънце — отвърна тя. — Ах, колко се радвам, че те виждам!
С професионалния си лекарски поглед Паскал бе определил състоянието на своя племенник. Той също го целуна.
— Здравей, момчето ми… Права е, знаеш, на човек му е добре само на слънце, ние сме като дърветата!
Фелисите, която в това време бе отскочила до къщата и се връщаше, извика:
— Шарл не е ли тук?
— Не — каза Клотилд. — Вчера беше у нас. Чичо Макар го взе. Ще прекара няколко дена в Тюлет.
Фелисите беше разстроена. Бе побързала да дойде само защото беше сигурна, че ще намери момчето. Какво щеше да прави сега? С обичайното си спокойствие докторът предложи да пишат на чичо Макар да го доведе още на другата сутрин. После, като разбра, че Максим иска на всяка цена да си тръгне с влака от девет часа, без да преспива, измисли друго: да прати за файтон и четиримата да отидат у чичото да видят Шарл. Тъкмо щели да направят чудесна разходка. От Пласан до Тюлет нямало и три левги: един час отиване, един връщане, така че ако искали да се приберат за седем часа, имали на разположение към два часа да поседят там. Мартин щяла да приготви за вечеря. Максим щял да има достатъчно време да се нахрани и да стигне за влака.
Но Фелисите беше неспокойна, посещението у Макар очевидно я тревожеше.
— Ха, дума да не става! Да не мислите, че ще тръгна в това ветровито време… Ще бъде много по-просто да пратим някой да доведе Шарл.
Паскал поклати глава. Никой не можеше да доведе Шарл, ако той не иска. Беше безразсъдно дете и понякога, стига да му хрумнеше, побягваше като неопитомено животинче. При тази несполука старата госпожа Ругон се ядоса, задето нищо не е могла да подготви. Но накрая видя, че при положението, в което е изпаднала, е принудена да отстъпи и да се осланя на случайността.
— В края на краищата, както щете! Господи, колко зле се подреждат нещата!
Мартин изтича да намери файтон и преди още да удари три часът, двата коня се спуснаха по склона, който слизаше до моста на Виорн, и поеха по пътя за Ница. После завиха наляво и близо два километра караха покрай залесените брегове на реката. След това пътят навлизаше в теснините на Сей, ждрело между две гигантски стени от опалени и позлатени от яростното слънце скали. В пукнатините растяха борове; китки дървета, които отдолу изглеждаха не по-големи от снопчета трева, очертаваха гребените, висяха над пропастта. Това беше хаос, изпепелена от слънцето природа, пъклен ход с главоломни завои, сипеи от кървава пръст, свличаща се от всеки процеп. И само орлите нарушаваха усамотението на този унил пущинак.
Фелисите не отваряше стиснатите си уста, изглеждаше сломена от размислите си, главата й нищо не раждаше. Вярно, че времето бе тягостно, иззад було от големи оловни облаци слънцето прежуряше. Говореше почти само Паскал, който страстно обичаше тази пламенна природа и се мъчеше да внуши същите чувства и на своя племенник. Но колкото и да възклицаваше, да му показваше упорството, с което маслините, смокините и трънаците растяха по скалите, живота на самите скали, този огромен, могъщ скелет на земята, чието дихание се усещаше, Максим си оставаше хладен, мълчалив, тревожен пред дивото величие на тези канари, тяхната внушителност го смазваше. И предпочиташе да отмества очи към Клотилд, която седеше срещу него. Тя постепенно го очароваше — струваше му се толкова здрава и щастлива с тази малка кръгла главица и право, ведро чело. От време на време погледите им се срещаха и нейната нежна усмивка го успокояваше.
Но дивотата на прохода се смекчаваше, двете скалисти стени се снишаваха и накрая файтонът пое между кротки хълмове с меки очертания, обрасли в мащерка и лавандула. Все още беше пустош, от безлесните зеленикави, лилави простори и най-лекият ветрец носеше тръпчиви ухания. После внезапно, след един последен завой, се спуснаха в долината на Тюлет, освежавана от извори. В дъното се простираха ливади с високи дървета. Селото беше разположено на склона сред маслини, а къщата на Макар, малко по-далеч вляво, цялата бе огряна от слънце. Файтонът трябваше да завие по пътя към дома за душевноболни, чиито стени се белееха отсреща.