Завръщането беше тягостно. В горещината, която напечената земя излъчваше, файтонът се движеше тежко. Здрачът сипеше медна пепел по бурното небе. Отначало размениха по някоя и друга дума, после, щом навлязоха в теснините на Сей, от тревога престанаха да говорят: стените от гигантски скали сякаш заплашително се сближаваха. Не беше ли това краят на света? Нямаше ли да се изтърколят в някоя незнайна бездна? Прелетя орел със силен грак.
Отново се появиха върби и файтонът вече караше по брега на Виорн, когато без преход Фелисите каза, сякаш продължаваше разговора:
— И не се безпокой, майката няма да се възпротиви. Тя обича Шарл, но е много разумна жена и разбира, че е в интерес на детето да го вземеш. Освен това трябва да ти призная, че на бедния Шарл не му е толкова добре при нея, защото мъжът й естествено предпочита своя син и своята дъщеря… Както и да е, трябва всичко да знаеш.
И тя продължи да говори, вероятно искаше Максим да се заангажира, да измъкне от него определено обещание. Не млъкна до Пласан. После, когато файтонът взе да се друса по паважа на предградието, изведнъж извика:
— Я виж! Ето я майка му… Онази дебелата, русата, дето е на вратата.
Минаваха пред една сарачница, където висяха юзди и оглавници. Жюстин бе излязла на прохлада и седнала на стол, плетеше чорап; на земята в краката й играеха момиченце и момченце; зад тях, в сянката на дюкянчето Тома, дебел смугъл мъж, кърпеше седло.
Максим си подаде главата без вълнение, просто от любопитство. Остана извънредно изненадан от тази пълна тридесет и две годишна жена с вид на толкова порядъчна, уредна домакиня; нищо не бе останало от лудетината, с която се бе отракал, когато и двамата едва бяха навършили шестнадесет години. Може би само сърцето му се сви, като я видя така разхубавена, спокойна и пълна, докато той беше болен и вече толкова състарен.
— Никога не бих я познал — каза той.
И без да спира, файтонът зави по улица Рим. Видение от миналото, днес вече толкова променена, Жюстин потъна в мъглявия здрач заедно с Тома, с децата, с дюкянчето.
В Сулейад масата беше сложена. Мартин бе приготвила една змиорка от Виорн, задушен заек и говеждо печено. Беше точно седем, имаха време да се навечерят спокойно.
— Не се притеснявай — каза доктор Паскал на племенника си. — Ще те съпроводим до гарата, няма и десет минути… Щом си оставил куфара си там, просто си вземаш билет и се качваш.
После, като видя Клотилд сама във вестибюла, където тя си закачаше шапката и чадърчето, й каза полугласно:
— Знаеш ли, брат ти ме тревожи.
— Защо?
— Добре го огледах. Не ми харесва как върви. Това никога не ме е лъгало… с една дума, момчето е застрашено от атаксия.
Тя пребледня, повтори:
— Атаксия.
Изплувала бе една жестока картина: десет години бе гледала как прислужник кара в количка един техен съсед, още млад мъж. Имаше ли по-тежко нещо от това, недъгът като с брадва жив да те откъсне от живота?
— Но той се оплаква само от ревматизъм — прошепна девойката.
Паскал сви рамене, сложи пръст на устата си, после влезе в трапезарията, където Фелисите и Максим вече бяха седнали на масата.
Вечеряха в дружелюбна атмосфера. Внезапната тревога, породена в сърцето на Клотилд, я караше да се държи много нежно с брат си, който седеше до нея. Беше внимателна, настояваше той да си сипва най-хубавите късове. На два пъти връща Мартин, защото бе избързала да отнесе яденето. И все по-очарован от толкова добрата си, толкова здрава и разумна сестра, Максим се чувствуваше като гален от нейната прелест. Тя до такава степен го спечели, че постепенно у него се зароди един отначало смътен, после съвсем определен план. След като синът му, малкият Шарл, го бе изплашил с мъртвешката си красота, с царственото си болезнено тъпоумие, защо да не вземе у дома си своята сестра Клотилд? Вярно, че мисълта да има в къщата си жена го ужасяваше, защото се страхуваше от всички жени — прекалено млад им се бе наслаждавал, — но тази му се струваше наистина майчински настроена. От друга страна, една жена щеше да внесе промяна в дома му, и то за добро. Поне баща му нямаше вече да смее да му праща разни момичета, както той го подозираше, че прави, за да го довърши и веднага да прибере парите му. Ужасът и омразата към баща му го накараха да вземе решение.
— А ти няма ли да се жениш? — отдалеч започна той с намерение да си изясни положението.
Девойката се разсмя:
— О, не е толкова скоро. — После погледна Паскал, който бе вдигнал глава, и добави шеговито: — Кой знае?… Не, аз няма да се женя.