Но Фелисите се възмути. Като гледаше колко е привързана към доктора, често пожелаваше един брак, който да я откъсне от него, та синът й да остане самотен в един разтурен дом, където майка му би станала всевластна, би се разполагала с всичко. Затова поиска той да я подкрепи: не било ли редно една жена да се омъжи, не било ли противоестествено Клотилд да остане стара мома? И той сериозно се съгласи, без да сваля очи от девойката:
— Да, да, трябва да се омъжи… Тя е разумна, ще се омъжи.
— Оставете! — прекъсна го Максим. — А наистина ли ще постъпи правилно?… За да бъде нещастна ли? Толкова много бракове се оказват несполучливи! — После се реши да добави: — Знаеш ли какво трябва да направиш?… Да дойдеш да живееш при мен в Париж… Мисля си: при моето здравословно състояние малко се боя да се нагърбя да гледам дете. Не съм ли аз самият дете, болник, който има нужда от грижи?… Ти ще се грижиш за мен, ще бъдеш край мен, ако краката наистина престанат да ме държат.
Гласът му секна разтреперан. Максим се бе разчувствувал. Виждаше се осакатял, виждаше я до леглото си като милосърдна сестра. Ако Клотилд се съгласеше да не се омъжва, на драго сърце щеше да й остави богатството си, та баща му да не го наследи. Ужасът, който изпитваше от самотата, от може би близката необходимост да вземе болногледачка, му придаваше нещо трогателно.
— Ще бъде много мило от твоя страна и няма да съжаляваш.
Мартин, която поднасяше печеното, се спря като втрещена; предложението предизвика същото удивление у всички сътрапезници. Първа Фелисите го одобри, чувствувайки, че заминаването на момичето ще подпомогне замислите й. Гледаше онемялата и като че ли стресната Клотилд. Много блед, доктор Паскал чакаше.
— О, братко, братко! — промълви девойката; друго не й идваше наум.
Но баба й се намеси:
— Само това ли казваш? Но Максим ти прави чудесно предложение. Щом сега-засега се бои да вземе Шарл, можеш ти да отидеш, а по-късно ще повикаш детето… Е, хайде, хайде, всичко се урежда прекрасно. Брат ти се обръща към твоето сърце… Паскал, нали е длъжна да му даде по-свестен отговор?
С едно усилие докторът си бе възвърнал самообладанието. Все пак се долавяше, че е смразен. Заговори бавно:
— Нали ви казвам: Клотилд е много разумна и ако трябва да приеме, ще приеме.
Объркана, девойката се възмути:
— Учителю, нима искаш да ме изгониш?… Разбира се, аз благодаря на Максим. Но да напусна всичко, господи, да напусна всичко, което досега съм обичала, всички, които ме обичат!…
И тя отчаяно разпери ръце, за да посочи всичко, да обгърне и хората, и нещата, целия Сулейад.
— Но все пак — продължи Паскал, — ако Максим има нужда от теб?
Само тя го разбра. Потръпна, очите й се навлажниха. Отново й се мярна жестоката картина: Максим сакат, в количка, возена от прислужник, като съседа, когото срещаше. Но чувствата й се противяха на състраданието. Имаше ли тя някакво задължение към брат, който петнадесет години й бе напълно чужд? Нима дългът й не бе там, където бе сърцето й?
— Слушай, Максим — най-после каза тя, — остави ме и аз да размисля. Ще видя… Бъди уверен, че съм ти много благодарна. И ако някой ден наистина ти бъда необходима, е, тогава навярно ще се реша.
Не успяха да я накарат да даде по-определено обещание. С вечната си припряност Фелисите й говори, докато се изтощи, после докторът се опита да я убеди, че вече е дала дума. Когато донесе крема, Мартин дори не помисли да крие радостта си. Да вземат госпожицата! Как го измислиха! Та нали, като остане сам, господарят ще умре от мъка! И вечерята се проточи поради тези разправии. Още ядяха десерта, когато удари осем и половина. Максим се разтревожи, затропа с крака, поиска веднага да тръгне.
На гарата, където всички отидоха да го изпратят, за последен път целуна сестра си.
— Не забравяй!
— Бъди спокоен — заяви Фелисите, — ние сме тук, ще й напомняме обещанието й.
Докторът се усмихваше. Щом влакът потегли, и тримата размахаха кърпички.
След като съпроводиха старицата до дома й, доктор Паскал и Клотилд се прибраха бавно в Сулейад и прекараха много приятна вечер. Тягостното настроение от предишните седмици, глухата вражда, която ги разделяше, изглеждаха забравени. Никога не се бяха чувствували толкова щастливи, че са така свързани, неразделни. Сякаш се пробуждаха след болест, силите, надеждите, жизнерадостта им се връщаха. Дълго седяха в топлата нощ под яворите, заслушани в крехкия кристален глас на чешмата. Дори не говореха, унесено се наслаждаваха на щастието, че са заедно.
IV
След една седмица домът потъна в същата мрачна атмосфера. Паскал и Клотилд отново прекарваха по цели следобеди, без да си проговорят; настроението им непрекъснато се менеше. Самата Мартин от сутрин до вечер беше раздразнена. Животът на тримата се превръщаше в ад.