— Като сте се заловили с кърпене, Мартин — извика Паскал шеговито и улови с две ръце бунтовната глава на Клотилд, — я ми позашийте и тази кратунка, че тече.
Мартин вдигна бледите си очи и погледна Паскал с обичайния си израз на обожание.
— Защо говорите така, господарю?
— Защото ми се струва, моето момиче, че вие с вашата набожност сте напъхали тук, в тази хубава ясна топчеста главичка мисли за другия свят.
Двете жени се спогледаха съучастнически.
— Вярата никому не е навредила досега, господарю… Е, то се знае, като не мислят еднакво, хората по-добре да не говорят за тези неща.
Настъпи притеснено мълчание. Това беше единственото разногласие, което понякога водеше до скарване тези три толкова свързани същества, които живееха в такава близост. Когато бе дошла да слугува у доктора, Мартин бе едва на двадесет и девет години — една година по-възрастна от него — и той тъкмо започваше да приема болни в малка светла къща в новия квартал на Пласан. А тринадесет години по-късно, когато Сакар, един от братята на Паскал, след смъртта на жена си и преди да се прежени, му изпрати седемгодишното си момиченце, тя се зае да гледа детето, водеше го на черква, предаваше му малко от религиозния пламък, който винаги си бе горял у нея; човек с широки възгледи, докторът им оставяше тези религиозни радости, защото не чувствуваше, че има право да забранява на когото и да било щастието да вярва. По-късно той се задоволи да бди над образованието на девойката, да й създаде точни и здрави представи за всичко. Така живееха тримата от близо осемнадесет години, уединени в Сулейад, имение в покрайнините на града, на четвърт час от катедралата „Сен Сатюрнен“ и животът им течеше щастливо, съсредоточен около големи тайни изследвания, но донякъде смущаван от известно раздразнение, което растеше поради все по-острия сблъсък на техните вери.
Паскал помръкна, закрачи из стаята. След миг, като човек, който обича да говори направо, каза:
— Виж какво, миличко, тайнственото и всичките му фантасмагории ти развалиха хубавия ум… Твоят господ нямаше никаква нужда от теб. Трябваше да те задържа изцяло за себе си, само щеше да ти бъде от полза.
Но трепетна, вперила смело очи в неговите, Клотилд се възпротиви:
— А за теб щеше да бъде от полза, учителю, ако не се ограничаваше да гледаш само с очите на тялото… Съществува и нещо друго. Защо не искаш да го видиш?
Мартин, с нейния си език, й се притече на помощ:
— Което си е право, вие сте светец, господарю, аз това навсякъде го разправям. Трябва да идвате с нас на черква… Господ сигурно ще ви спаси душата. Ама като си помисля, че може да не отидете веднага в рая, цяла се разтрепервам.
Той се бе спрял: тези две толкова покорни жени, винаги в нозете му, разнежени от неговата веселост, от неговата добрина, стояха пред него разбунтувани. Вече отваряше уста, за да им отговори сурово, но му стана ясно колко безсмислено е да спори.
— Добре! Сега ме оставете на мира. По-добре да отида да поработя… И главно не ме безпокойте!
С пъргава стъпка се прибра в стаята си, където си беше уредил нещо като лаборатория, и заключи вратата. Беше строго забранил да влизат. Там се занимаваше с особени изследвания, за които никому не говореше. Почти веднага се чу ритмично, бавно тракане на чук в хаван.
— Ето го — промълви Клотилд, — пак се залови с дяволската си кухня, както казва баба.
И спокойно се зае да копира клончето градинска ружа. Рисуваше контурите с математическа прецизност, намираше точния цвят на лилавите венчелистчета, на жълтите им ивици, до най-нежния оттенък.
— Ех! — прошепна след малко Мартин, която отново бе седнала на земята да кърпи креслото. — Колко жалко, дето един свят човек като него така си погубва душата!… Щото, което си е право, аз от трийсет години го познавам, ама не знам дори да е наскърбил някого. Златно сърце! Залъка от устата си ще даде… Пък и мил, и все здрав, весел! Благословия за хората!… Това си е чисто престъпление, дето не ще да се помири с господа. Нали, госпожице, ще трябва да го накараме насила?
Изненадана, че я чува да изговори толкова думи наведнъж, Клотилд обеща сериозно:
— Положително, Мартин, заклевам се. Ще го накараме.
Отново бяха млъкнали, когато издрънка звънчето на входната врата долу. Бяха го поставили, за да ги предупреждава в голямата за трима души къща. Прислужницата изглеждаше изненадана, замърмори глухо: кой ли можеше да идва в тая жега? Стана, отвори вратата, надвеси се над перилото, после се върна и каза:
— Госпожа Фелисите.
Старата госпожа Ругон влезе забързана. Въпреки осемдесетте си години тя се беше изкачила пъргаво като младо момиче. Останала си бе все същия смугъл, сух и писклив шуреи. Сега беше много елегантно облечена в черна коприна и ако човек я гледаше в гръб, по тънкия й кръст можеше да помисли, че е влюбена или честолюбива жена, водена от своята страст. В съсухреното й лице очите бяха запазили пламенността си, а когато искаше, можеше да се усмихва прелестно.