Паскал беше принуден да се откаже от нейната помощ. Едни бележки, които й бе дал да препише на чисто, седяха от три дена на масата й. Тя вече нищо не подреждаше, нямаше да се наведе да прибере дори някой паднал ръкопис. И главно, бе изоставила пастелите си, много точките си рисунки на цветя, които трябваше да илюстрират един негов труд върху изкуственото оплождане. Големите червени ружи с нови, странни багри бяха увехнали във вазата, без да ги дорисува. А цял един следобед работи увлечено пак една от своите безумни картини с цветя като в сънищата, необикновена растителност, избуяла под слънцето на чудото: златни лъчи, подобни на класове, бликаха от средата на големи пурпурни венчелистчета с форма на отворени сърца, от които вместо плодници се издигаха струи от звезди, милиарди светове се разливаха по небето като млечен път.
— Ах, бедното ми момиче — каза й този ден докторът, — как може човек да си губи времето с такива фантазии! Аз чаках да ми нарисуваш тези ружи, а пък ти си ги оставила да умрат!… И ще се разболееш така. Не може да има здраве, нито дори красота извън действителността.
Напоследък тя често не му отговаряше, сурово се затваряше във вярата си, не желаеше да спори. Но сега той бе засегнал именно вярата й.
— Няма действителност — категорично отвърна тя.
Развеселен от философската самоувереност на това голямо дете, той се разсмя.
— Да, да, знам… нашите сетива не са безпогрешни, а ние познаваме света само чрез сетивата си и следователно е възможно светът да не съществува… Така че да разтворим вратите за безумието, да приемем и най-нелепите химери за възможни, да вземем да бълнуваме вън от законите, от фактите… Но нима не виждаш, че ако отречеш природата, вече няма правило и че единственият смисъл на живота е да вярваме в живота, да го обичаме и да използуваме всички сили на ума си, за да го опознаем по-добре?
Тя махна с ръка нехайно и същевременно предизвикателно и с това разговорът приключи. Сега нанасяше върху рисунката си едри щрихи със син молив, та пламтящите цветя да изпъкнат на фона на ясна лятна нощ.
Но два дена по-късно, след нов спор, нещата още повече се влошиха. Вечерта като стана от масата, Паскал отиде да работи във всекидневната, докато тя седна вън, на терасата. Часовете минаваха и като удари дванадесет, той остана много изненадан, разтревожи се: не я бе чул да се прибира. За да отиде в стаята си, тя трябваше да мине през всекидневната, а положително не я бе чул да мине зад гърба му. Когато слезе, Мартин вече спеше. Вратата на вестибюла не беше заключена, значи Клотилд се бе захласнала и още седеше вън. Понякога това й се случваше през топлите летни нощи, но никога не оставаше толкова до късно.
Тревогата на доктора нарасна, когато видя на терасата празния стол, на който навярно тя дълго бе седяла. Беше се надявал, че ще я намери заспала. Като не беше там и я нямаше вкъщи, къде можеше да е отишла по това време? Беше великолепна, още гореща септемврийска нощ, с огромно небе, обсипано със звезди, безкрай от тъмно кадифе; и по това безлунно небе едрите звезди блестяха толкова ярко, че осветяваха земята. Паскал най-напред се надвеси през парапета на терасата, огледа склона, каменните стъпала, които се спускаха до железопътната линия, но нищо не помръдваше; виждаше само кръглите неподвижни глави на ниските маслинови дървета. Тогава му мина през ума, че тя ще да е под яворите при чешмата сред вечната тръпна прохлада на ромолящата вода. Изтича дотам, навлезе в пълен мрак, такава плътна пелена от мрак, че той, който познаваше ствола на всяко дърво, трябваше да върви с протегнати напред ръце, за да не се блъсне. После претърси все така опипом в тъмнината и боровата горичка, без да намери Клотилд. Накрая започна да вика приглушено: