— Клотилд! Клотилд!
Нощта беше дълбока, безмълвна. Извика малко по-високо:
— Клотилд! Клотилд!
Ни жива душа, ни звук. Ехото сякаш бе заспало, викът му заглъхваше в безкрайно мекото езеро от сини мрачевини. Тогава се развика с все сила, отново отиде при яворите, в боровата горичка, изплаши се, обиколи цялото имение. Внезапно се озова на хармана.
В този час огромният харман с размерите на широк павиран площад също спеше. От дълги години на него вече не вършееха и бе обраснал в ниска, като подстригана, трева, която слънцето веднага изгаряше, та приличаше на златист вълнен килим. Кръглите камъни между снопчетата мека растителност никога не изстиваха, още по здрач започваха да димят и цяла нощ излъчваха топлината, насъбрана през толкова знойни дни.
Сред тази омара кръгът на хармана се очертаваше гол и пуст под спокойното небе и докато го прекосяваше, за да изтича до плодната градина, Паскал едва не се препъна в едно проснато тяло, което не бе успял да види. Извика уплашено:
— Как? Ти тука ли си?
Клотилд дори не благоволи да отговори. Лежеше по гръб със сплетени под тила пръсти, загледана в небето; на бледото й лице се виждаха само големите й блестящи очи.
— А пък аз се тревожа и те викам от четвърт час… Ти не ме ли чу?
— Чух — най-после каза тя през стиснати устни.
— И каква е тая глупост? Защо не отговаряш?
Но тя отново потъна в мълчание, отказваше да обясни, лежеше с упорито чело и отправен нагоре поглед.
— Добре, хайде, ела да си легнеш! Лошо дете! Утре ще ми кажеш.
Клотилд лежеше все така неподвижно. Паскал няколко пъти я моли да се прибере, но тя не помръдваше. Най-после той седна до нея на ниската трева, усети топлината на камъните.
— Все пак не можеш да спиш навън… Поне ми кажи какво правиш тук.
— Гледам.
И погледът на широко отворените й големи втренчени очи сякаш се изкачи по-високо, до звездите. Цялата бе в чистия безкрай на лятното небе сред светилата.
— Ах, учителю — бавно заговори тя с равен глас, без да се спира, — колко тясно и ограничено е всичко, което ти знаеш, в сравнение с онова, което положително е там, горе… Да, аз не ти отговорих, защото мислех за теб и ми беше много мъчно… Недей да смяташ, че съм лоша.
В гласа й трепна такава обич, че той дълбоко се развълнува. Легна до нея, също по гръб. Лактите им се допираха. Те започнаха да разговарят.
— Боя се, миличко, че неразумно се измъчваш… Мислиш за мен и ти е тежко. Защо?
— О, за такива неща, които ще ми бъде трудно да ти обясня. Аз не съм учена. И все пак ти много ме научи, а и сама още повече научих, откакто живея при теб. Това са неща, които просто чувствувам… Може да се опитам да ти кажа, като сме тук толкова сами и е толкова хубаво!
След часове размисъл преизпълненото й сърце преливаше сред предразполагащото към изповеди спокойствие на вълшебната нощ. Той не каза нищо, боеше се да не я смути.
— Когато бях малка и те слушах, като говореше за науката, струваше ми се, че говориш за бога; ти така гореше от надежда и вяра. Нищо вече не ти се струваше невъзможно. Науката щеше да проникне в тайната на света и да даде съвършено щастие на човечеството… Според теб ние вървяхме с гигантски крачки. Всеки ден носеше ново откритие, нова увереност. Още десет, още петдесет, може би още сто години и небето щеше да се отвори и ние щяхме да видим лицето на истината… А ето годините си вървят и нищо не се отваря, и истината се отдалечава.
— Нетърпелива си — просто отговори той. — Ако са необходими десет века, няма как, ще трябва да се изчакат.
— Вярно, аз не мога да чакам. Нужно ми е да знам, нужно ми е да бъда щастлива веднага. И да знам всичко наведнъж, и да бъда напълно, окончателно щастлива!… А разбираш ли, аз за това страдам, че не мога с един скок да се изкача до цялостното познание, не мога да си почина в пълно блаженство, освободена от колебания и съмнения. Живот ли е това? Да вървиш в мрак с такива бавни крачки, да не можеш да се насладиш на един час спокойствие, без да трепериш, като си мислиш за следващата тревога! Не, не! Цялото познание и цялото щастие наведнъж! Науката ни ги обеща и ако не ни ги даде, значи се проваля.