— Не — каза тя с глух глас, — ще убия злото, ще му попреча да се разпространява, да се възражда!
Всички обяснения само разпалваха отново гнева им. Някои бяха ужасни. Една надвечер старата госпожа Ругон пристигна посред такава кавга; скоро Клотилд побягна в стаята си и тя остана сама с Паскал. Известно време мълчаха. Въпреки съкрушения израз, който си бе придала, в дъното на искрящите й очи светеше радост.
— Но вашата нещастна къща е станала ад! — най-после извика тя.
Паскал махна с ръка, за да не отговори. Винаги бе усещал, че зад девойката стои майка му, че тя разпалва религиозността й и я използува като кълн на раздор, за да внася смут в дома му. Не си правеше илюзии, много добре знаеше, че същия ден двете се бяха виждали и че на умело впръсканата при тази среща отрова дължи страхотната сцена, от която още трепереше. Сега майка му вероятно бе дошла да установи пораженията и да види дали развръзката не е близка.
— Така не може повече да живеете — продължи тя. — Щом не се разбирате, защо не се разделите?… Би трябвало да я пратиш при Максим. Напоследък пак ми писа. Вика я.
Паскал се изправи, блед и решителен.
— Да се разделим сърдити! А, не, не! Това значи вечно угризение, неизлечима рана. Ако някой ден се наложи Клотилд да замине, аз искам и като бъдем далеч, да се обичаме… Но защо да заминава? Ние не се оплакваме, нито аз, нито тя.
Фелисите усети, че е прибързала.
— То се знае, ако ви е приятно да се биете, ваша работа… Само че в такъв случай, бедното ми момче, позволи ми да ти кажа, че аз донякъде оправдавам Клотилд. Принуждаваш ме да ти призная, че днес се видях с нея. Да, по-добре да знаеш, макар че й обещах да си мълча. Тя е нещастна, много се оплаква. Аз, естествено, и се скарах, посъветвах я да ти се подчинява безропотно… Но все пак не те разбирам: според мен ти правиш всичко, за да не си щастлив.
Бе седнала и го бе накарала и той да седне при нея в единия ъгъл на всекидневната; изглеждаше много доволна, че е сам и й е паднал в ръцете. Няколко пъти вече се бе опитвала по този начин да го застави да стигнат до обяснение, каквото той избягваше. Макар че майка му от години го тормозеше и отлично я познаваше, Паскал продължаваше да се отнася към нея със синовно уважение, заклел се бе никога да не изоставя неизменното си почтително поведение. Така че щом тя заговореше по известни въпроси, той винаги се затваряше, млъкваше.
— Виж какво — продължи тя, — разбирам, че ти не искаш да отстъпиш на Клотилд, но на мен?… Ако те помоля да пожертвуваш заради мен тези ужасни досиета, които държиш там, в шкафа? Да си представим за миг, че ти умреш внезапно и тези документи попаднат в чужди ръце: всички ще бъдем опозорени… Ти не това желаеш, нали? В такъв случай каква е целта ти, защо продължаваш тази толкова опасна игра?… Обещай ми да ги изгориш.
Паскал мълчеше. Накрая бе принуден да отговори:
— Мамо, аз съм ви молил да не говорим за това… Не мога да изпълня вашето желание.
— Но кажи някаква причина! — извика тя. — Ще рече човек, че ти нехаеш за нашето семейство като за онова стадо волове, дето минава ей там. Но и ти си от нашите… О, знам, ти правиш всичко, за да бъдеш различен. И аз дори понякога се чудя и се питам откъде се взе. И все пак ми се струва много грозно от твоя страна, дето така се излагаш, като ни мърсиш, без да те спира мисълта за мъката, която ми причиняваш на мен, твоята майка… Ти просто лошо постъпваш.
Паскал беше възмутен и въпреки решението си да мълчи, заговори, за да се защити:
— Сурова сте, грешите. Аз винаги съм вярвал в необходимостта, в пълната ефикасност на истината. Вярно, казвам всичко, и за другите, и за себе си, защото твърдо вярвам, че като казвам всичко, правя единственото добро, което може да се направи… Първо тези досиета не са предназначени за публика, те представляват само лични бележки, с които ще ми бъде болно да се разделя. Освен това отлично разбирам, че вие не възнамерявате да изгорите само тях; всички мои останали трудове също ще бъдат хвърлени в огъня, нали? А това аз не желая, чувате ли!… Никога, докато съм жив, тук няма да бъде унищожен нито един написан ред.
Но той вече съжаляваше, че бе казал всичко това, защото си представи как тя ще се приближи до него, ще настоява, ще го застави да стигнат до жестокото обяснение.
— Добре де, довърши си мисълта, кажи в какво ни упрекваш… Да, мен например в какво ме упрекваш? Дето съм ви отгледала с толкова мъки ли? Ха, доста дълго чакахме, докато се замогнем! И ако днес се радваме на известно благосъстояние, спечелили сме го с труд, и то не лек. Щом като всичко си видял и си записваш всичко, ще можеш да докажеш, че твоето семейство е правило на хората повече услуги, отколкото те са му направили. Без нас Пласан на два пъти щеше хубаво да се нареди. И много естествено, спечелихме си само неблагодарност и завист дотам, че днес целият град ще остане предоволен, ако някой скандал ни оплиска с кал… Това ти не можеш да желаеш и съм уверена, че оценяваш моето достойно държане след падането на империята и нещастията, от които Франция вероятно никога няма да се съвземе.