— Оставете Франция на мира, мамо — отново проговори Паскал, понеже тя съзнателно го засягаше на болното място. — Франция е жизнена и според мен тя удивлява света с бързото си възстановяване… Разбира се, има доста много гнили неща. Аз не ги крия, може би дори прекалено ги излагам. Но вие просто не ме разбирате, ако мислите, че вярвам в крайния провал, защото показвам язвите и слабостите. Аз вярвам в живота, който непрекъснато отстранява вредните елементи, отново създава плът, за да запълва раните, и въпреки всичко сред нечистотии и смърт върви към здраве, към постоянно обновление.
Осъзна, че се е увлякъл, ядно махна с ръка и млъкна. Майка му бе решила да се разплаче и сега с мъка цедеше дребни пестеливи сълзи, които веднага изсъхваха. Отново заговори за своите страхове, които опечалявали старостта й; тя също го молела да се помири с господа, поне от уважение към рода. Нима не давала пример за самоотверженост? Нима цял Пласан, кварталът Сен Марк, старият град и новият град не гледали с почит гордото й примирение? Тя желаела само едно: децата й да й помогнат. Изисквала от всички тях да направят усилие като нея. И даде за пример Йожен, великия мъж, който паднал от толкова високо, съгласил се да стане обикновен депутат и до последен дъх защищавал стария режим, на който дължал славата си. Сипеше похвали и за Аристид, който никога не се отчайвал, при новия режим пак си извоювал прекрасно положение въпреки несправедливата катастрофа, която за известно време го била погребала под развалините на „Универсална банка“. Нима той, Паскал, щял да остане единствен настрана и да не направи нищо, за да умре тя спокойна, с радостта от окончателното тържество на Ругонови? Той, който бил толкова умен, нежен и добър! Но това било невъзможно! Той щял да отиде на литургия следната неделя и да изгори тези лоши книжа, само при мисълта за които се разболявала. Тя умоляваше, заповядваше, заплашваше. Но той вече не отговаряше: беше се овладял и е поведението си на голяма почтителност беше непобедим. Не искаше да спори, толкова добре я познаваше, че не се надяваше да я убеди, не се осмеляваше да разисква с нея за миналото.
— Ето — извика тя, когато усети, че е непреклонен, — ти не си наш, това аз винаги съм го казвала. Ти ни безчестиш.
Паскал се поклони.
— Мамо, ще размислите, ще ми простите.
Този ден Фелисите си тръгна не на себе си и като видя от вратата на къщата Мартин при яворите, се спря с нея да й олекне, без да подозира, че Паскал, който веднага се бе прибрал в стаята си, чува всичко през отворените прозорци. Изля си яда, закле се, че каквото и да става, тя ще се добере до книжата му и ще ги изгори, щом той не искал доброволно да направи тази жертва. Но онова, което вледени доктора, бе начинът, по който Мартин я успокояваше със сдържан глас. Тя очевидно бе съучастница; повтаряше, че трябва да се чака, да не се прибързва, че двете с госпожицата се били заклели, нямало да оставят господин Паскал нито час на спокойствие, докато не го вкарат в пътя. Дали си били дума, че ще го помирят с господа, защото било невъзможно един такъв свят човек да остане неверник. И гласовете на двете жени се понижиха, скоро се превърнаха в шепот, в приглушено шушукане на клюкарки, на заговорнички. Паскал долавяше вече само отделни думи, нареждания, уговаряне на мерки: готвеха се да обсебят личната му свобода. Когато най-после майка му си тръгна, Паскал я погледа, докато се отдалечаваше: тъничка като момиче, тя вървеше с лека походка и много доволен вид.
Паскал преживя един час на униние, на пълно отчаяние. Питаше се защо да се бори, щом всички хора, които обичаше, се бяха съюзили против него. Същата тази Мартин, която бе готова да се хвърли в огъня, ако й наредеше, с една дума, го предаваше, за да спаси душата му. И Клотилд беше в съюз със слугинята, заговорничеше с нея по ъглите, караше я да й помага да му устройва клопки! Колко беше самотен сега! Около него имаше само предателки, те тровеха дори въздуха, който дишаше. Тези двете поне го обичаха, той все пак може би щеше да се справи с тях, да ги умилостиви; но откакто разбра, че зад тях стои майка му, си обясни настървеността им и загуби надежда да си ги върне. Беше темпераментен, но стеснителен мъж, живееше само за науката, странеше от жените и мисълта, че три жени желаят да сложат ръка на него, да го подчинят на волята си, го смазваше. Непрекъснато усещаше някоя зад гърба си; когато се затваряше в стаята си, отгатваше присъствието им зад стената; не му излизаха от ума, създаваха му натрапчив страх, че могат да му ограбят мислите, преди още той да ги формулира, ако ги остави да надзъртат в главата му.