— А сега ще ми помогнеш да ги приберем горе, дявол да го вземе! Ела тук, най-напред ги подреди на масата… Прави каквото ти казвам, чуваш ли?
— Да, учителю.
И тя се приближи, залови се да му помага, укротена, сломена от тази мъжка прегръдка, която сякаш бе проникнала в плътта й. Сред тежкия мрак свещта гореше с висок пламък и ги осветяваше; далечният гръмотевичен тътен не преставаше, отвореният към бурното небе прозорец сякаш пламтеше в пожар.
V
За миг Паскал се спря пред папките, нахвърляни върху масата, която заемаше средата на стаята. Изглеждаха огромна купчина. В безпорядъка няколко тънки папки от син табак се бяха разтворили и от тях се бяха изсипали писма, изрезки от вестници, документи на гербова хартия, бележки.
За да ги подреди и прибере, Паскал започна да гледа имената, написани на папките с едри букви. Изведнъж се отърси с решително движение от мрачния размисъл, в който бе потънал. Обърна се към Клотилд, която чакаше изправена, мълчалива, бледа, и каза:
— Виж какво, винаги съм ти забранявал да четеш тези книжа и знам, че си ми се покорявала… Да, беше ми съвестно. Не че си невежа като толкова други момичета, аз те оставих да научиш всичко за отношенията между мъжа и жената. Това е лошо само за лошите по природа… Само че нямаше смисъл толкова отрано да те потопя в тази страшна човешка истина. Така че ти спестих историята на нашето семейство, която си е историята на всички семейства, на цялото човечество: много зло и много добро. — Млъкна, сякаш за да утвърди решението си, и вече спокоен, овладян, енергичен, продължи: — Ти си на двадесет и пет години. Трябва да знаеш… Освен това животът ни стана невъзможен. Ти с твоята възторжена мечта живееш и ме караш да живея в някакъв кошмар. Предпочитам пред нас да се разгърне действителността, колкото и да е гнусна. Може ударът, който ще ти нанесе, да те превърне в жена, каквато трябва да бъдеш… Заедно ще подреждаме тези папки, ще ги прелистваме, ще ги четем. Ще бъде страшен урок за живота. — И понеже тя стоеше все така неподвижно, добави: — Не се вижда добре. Запали онези две свещи.
Чувствуваше нужда от много светлина, искаше му се ослепително слънчево сияние. Реши, че трите свещи не са достатъчни, отиде в стаята си и донесе двуклонните канделабри. Седемте свещи горяха. Двамата дори не забелязваха небрежното си облекло — той с разгърдена риза, тя с петното кръв на лявото рамо, с голи ръце и шия. Изби три часът, но нито той, нито тя си даваха сметка за времето: щяха да прекарат нощта с тази страст — истината, — без да почувствуват нужда от сън, извън времето и пространството. На хоризонта срещу отворения прозорец бурята продължаваше, грохотът се бе засилил.
Клотилд никога не бе виждала Паскал с такива трескаво горящи очи. От няколко седмици той се преуморяваше, душевните тревоги го правеха понякога рязък, въпреки сговорчивата му доброта. Но сега, когато щеше да слезе сред болезнените истини на съществуванието, го бе обзела безкрайна нежност, изпълнена с трепет на братска жалост. От него се излъчваше нещо много снизходително и благородно, което щеше да оневини пред девойката пороя от ужасяващи факти. Така бе решил: щеше всичко да каже, понеже трябва да се казва всичко, за да се излекува всичко. Нима историята на тези хора, които им бяха толкова близки, не беше неизбежната еволюция, върховен аргумент, че животът е такъв и трябва да бъде живян? Това положително щеше да закали Клотилд, да я изпълни с търпимост и мъжество.
— Настройват те против мен — продължи той, — карат те да вършиш отвратителни неща и аз искам да ти възвърна съвестта. След като узнаеш, ще прецениш и ще действуваш… Ела насам, чети с мен.
Тя се покори. Тези досиета, за които баба й говореше толкова гневно, все пак малко я плашеха; но същевременно у нея се пробуждаше и растеше любопитство. Впрочем колкото и да бе усмирена от властната мъжественост, която я бе стиснала и сломила, тя не се бе предала. Можеше да го слуша, да чете с него. Не си ли запазваше правото след това да откаже или да приеме? Клотилд изчакваше.
— Кажи, искаш ли?
— Да, учителю, искам!
Най-напред й показа родословното дърво на Ругон-Макарови. Обикновено не го прибираше в шкафа, държеше го в малкото бюро в стаята си и го бе донесъл, когато бе отишъл да вземе свещниците. Повече от двадесет години вписваше в него текущите данни за всекиго: раждане, смърт, женитба, по-важни семейни събития; определяше случаите в кратки обяснителни бележки съгласно своята теория за наследствеността. Това беше голям лист пожълтяла хартия, изтрит до прокъсване по сгъвките, върху който бе нарисувано с дебели линии символично дърво, от чийто ствол излизаха клони със свои разклонения; очертаваха се пет редици широки листа, на всяко от които бе означено по едно име и под него в кратък текст със ситни букви бе вписана биографията, наследственият случай.