— Знаеш ли къде държи ключа от шкафа?
Клотилд не отвърна, само с едно движение изрази цялата си отврата при мисълта за такова предателство към своя учител.
— Какво си дете! Заклевам ти се, че нищо няма да взема, дори нищо няма да разместя… Само че както сме самички и Паскал не излиза от стаята си преди вечеря, бихме могли да проверим какво има вътре… О, само да погледнем, честна дума!
Все така неподвижна, девойката не се съгласяваше.
— Пък може и да се мамя, там вероятно няма нищо от онези лоши неща, за които ти споменах.
Това се оказа решителен довод. Клотилд изтича, взе ключа от чекмеджето и сама разтвори широко шкафа.
— Ето, бабо, досиетата са най-горе.
Мартин мълчаливо бе застанала до вратата и внимателно слушаше тракането на чука, докато Фелисите, закована на място от вълнение, гледаше папките. Ето ги най-сетне тези ужасни досиета, които тровеха живота й с кошмари! Виждаше ги, щеше да ги докосне, да ги отнесе! И тя страстно се повдигаше, изпъвайки късите си крака.
— Много са високо, котенце — каза. — Помогни ми, свали ми ги!
— Е, това вече не, бабо!… Вземи стол.
Фелисите донесе един стол, пъргаво се качи на него. Но пак не можеше да стигне. С необикновено усилие се напъваше, успяваше да се издължи, докосваше с края на ноктите си папките от син табак; пръстите й шареха, сгърчваха се, ноктите й дращеха. Чу се внезапен трясък: съборила бе една геоложка находка, мраморен къс, поставен на по-долната полица.
Чукът веднага спря и Мартин каза с приглушен глас:
— Внимавайте, идва!
Но Фелисите не чуваше, отчаяно упорствуваше. Паскал влезе бързо. Бе помислил, че се е случило нещастие, че някой е паднал. И се спря смаян пред това, което виждаше: покачена на стол, майка му стоеше още с вдигната ръка, Мартин се бе отстранила, а права, много бледа, Клотилд чакаше, без да отклони погледа си. След като разбра, Паскал също пребледня като платно. Страшен гняв се надигаше в него.
Впрочем старата госпожа Ругон съвсем не се смути. Щом видя, че тази възможност се проваля, скочи от стола, нищо не спомена за грозното дело, посред което синът й я заварваше.
— Ах, ти ли си? Не исках да те безпокоя. Дойдох да видя Клотилд. Но ето вече два часа бъбря. Трябва веднага да вървя. У дома ме чакат, сигурно вече се чудят какво е станало с мен… Е, ще се видим в неделя!
И най-спокойно си отиде, след като се усмихна на сина си, който стоеше безмълвно почтителен пред нея. Отдавна бе възприел това държане, за да избегне едно обяснение, което предчувствуваше, че ще бъде жестоко и от което открай време се боеше. Познаваше я и с цялата си широта и търпимост на учен, който умее да държи сметка за наследствеността, средата и обстоятелствата, искаше всичко да й прощава. А и нали му беше майка? Само това би било достатъчно; защото въпреки ужасните удари, които неговите изследвания нанасяха на рода, той бе запазил в сърцето си голяма обич към своите близки.
След като майка му си отиде, гневът му избухна и се стовари върху Клотилд. Бе отвърнал очи от Мартин и ги бе вперил в девойката, чийто поглед не се свеждаше, храбро приемаше отговорността за делата й.
— Ти! Ти! — най-после изрече той.
Бе уловил ръката й и така я стискаше, че Клотилд извика. Но продължаваше да го гледа право в лицето, без да се огъне пред него, с неукротимата воля на своята собствена личност, на своята собствена мисъл. Беше красива и предизвикателна, тънка, стройна, облечена в дългата си черна престилка; и прелестната й руса младост, правото чело, тънкият нос, ясно очертаната брадичка от този бунт придобиваха някакво войнствено очарование.
— Ти, която аз създадох, ти, която си моя ученичка, моя приятелка, моя втора мисъл, на която дадох малко от сърцето и мозъка си! Ах, да! Трябваше цяла да те запазя за себе си, да не допусна най-добрата част от теб да ми бъде отнета от твоя глупав бог!
— О, господарю, вие богохулствувате! — извика Мартин, която се бе приближила, за да отклони върху себе си част от гнева му.
Но Паскал дори не я виждаше. Само Клотилд съществуваше. Беше като преобразен, тъй страстно разбунтуван, че с тези бели коси и бяла брада красивото му лице пламтеше от младост, от огромна наранена и възмутена нежност. Още миг се гледаха в очите, без да отстъпят.
— Ти! Ти! — повтаряше той с разтреперан глас.
— Да, аз!… А защо аз, учителю, да не те обичам толкова, колкото ти ме обичаш? И защо, ако смятам, че си в опасност, да не се постарая да те спася? Теб нали те вълнува какво мисля аз, нали искаш да ме накараш да мисля като теб?
Тя никога не се бе опълчвала така против него.
— Но ти си просто едно момиченце, нищо не знаеш.