— Не, аз имам душа, а за душата и ти не знаеш повече от мен.
Паскал я пусна, с широко движение вдигна безпомощно ръце към небето и потъна в необичайно мълчание, изпълнено с тягостни мисли за безполезността на този спор, който той не желаеше да започва. Отиде при средния прозорец и с тласък отвори капаците, защото слънцето клонеше към залез и в стаята притъмняваше. После се върна.
Но Клотилд почувствува нужда от въздух, от простор. Приближи се до отворения прозорец. Дъждът от огнена жарава бе престанал, от високото разкалено, вече бледнеещо небе се носеха само последни горещи тръпки, а все още нажежената земя дишаше облекчено и започваше да излъчва топли вечерни миризми. Долу непосредствено пред терасата беше железопътната линия, с гарата и първите й пристройки; по-нататък редица от дървета пресичаше широката гола равнина и очертаваше течението на Виорн, отвъд която започваха хълмовете на Сент Март7 — стъпала от червеникава пръст, засадени с маслинови дървета, укрепени със суха каменна зидария и увенчани с тъмни борови гори: просторен пуст амфитеатър с цвят на стари тухли, опожарен от слънце, над който на фона на небето се разгръщаше зеленикавочерна ивица ресни. Вляво започваха теснините на Сей между купища жълти камъни, срутени сред земи с цвят на кръв в подножието на огромна скална преграда, подобна на великанска крепостна стена; а вдясно, в самото начало на долината, където течеше Виорн, над стъпаловидно разположения Пласан с избелелите розови керемиди, с безредието му на скупчен стар град, стърчаха върховете на древни брястове и се извисяваше царствено кулата на „Сен Сатюрнен“, самотна и ведра в този час сред бистрото злато на залеза.
— Ах, господи! — бавно каза Клотилд. — Колко горделив трябва да е човек, за да си мисли, че ще вземе всичко в шепата си и всичко ще опознае!
Паскал се бе качил на стола, за да провери дали не липсва някоя папка. После вдигна мраморния къс и го сложи на полицата; и след като врътна решително ключа, го прибра в джоба си.
— Да — каза той, — трябва да се опита всичко да опознае и главно да не си мъти главата с това, което не знае и което вероятно никога няма да узнае!
Мартин отново се беше приближила до Клотилд, за да я подкрепя, за да покаже, че те двете са заедно. Сега докторът я забеляза, усети, че и двете са обединени от същата завоевателска воля. След години подмолни опити, най-после започваше открита война: ученият виждаше как близките му се обръщат против неговата мисъл и заплашват да я унищожат. Няма по-голяма мъка от това, човек да чувствува предателство в дома си, около себе си; да го преследват, грабят и погубват онези, които обича и които го обичат!
Тази ужасна мисъл внезапно изникна в съзнанието му.
— Но нали все пак вие двете ме обичате!
Видя как очите им се замъглиха от сълзи и сред толкова спокойния залез на един хубав ден го обзе безкрайна печал. Цялата му радост, цялата му добрина, които произтичаха от страстната му любов към живота, помръкваха.
— Ах, миличко, и ти, моя бедна Мартин, вие правите това за моето щастие, нали? Но уви! Колко ще бъдем нещастни!
II
На другата сутрин Клотилд се събуди още в шест часа. Беше си легнала сърдита на Паскал, бяха скарани. И първото й чувство беше някакво притеснение, смътна тъга, желание веднага да се сдобрят, за да се махне от сърцето й голямата тежест, която я потискаше.
Бързо скочи от леглото и отиде да поотвори капаците на двата прозореца. Слънцето, вече високо в небето, пресече спалнята с две златни ивици. В сънната стая, изпълнена с хубава влажна миризма на младост, заедно със светлото утро влезе свеж радостен ветрец. Девойката се върна и за миг приседна умислена на леглото. Както беше само по една тясна нощница, изглеждаше сякаш още по-тъничка; имаше източени крака, стройно силно тяло, кръгли гърди, заоблен врат, закръглени гъвкави ръце; а тилът, прелестните й рамене бяха като чисто мляко, като бяла, безкрайно нежна лъскава коприна. Дълго време в онази възраст между дванадесет и осемнадесет години тя беше някак прекалено висока, несъразмерна, катереше се по дърветата като момче. После с безполовото хлапе бе излязло изящно, чаровно и обичливо същество.
Със зареяни очи Клотилд продължаваше да гледа стените на стаята. Макар къщата да беше строена през миналия век, навярно бе ремонтирана по време на Първата империя, защото шарките на старите басмени тапет представяха сфинксове сред венци от дъбови листа. На времето яркочервена, басмата бе станала розова, с някакъв неопределен розов цвят, който биеше на оранжев; Завесите на двата прозореца и на леглото бяха също заварени, но тъй като се бе наложило да се дават на почистване, бяха още по-избледнели. И този повехнал, нежнопурпурен цвят, този цвят като на зора, беше наистина прелестен. Колкото до леглото, някога покрито със същата басма, то така се бе разкапало от старост, че бе заменено с друго легло в стил ампир, взето от друг стая, ниско и много широко, от масивен махагон, с медни орнаменти и четири ъглови колони, също украсени със сфинксове, подобни на шарките на тапетите. Впрочем и останалите мебели бяха в този стил: гардероб с масивна врати и колонки, скрин с мраморен плот, обрамчен с меден бордюр, внушително висока тоалетка, шезлонг и прави крачета, столове с прави гърбове във формата на лира. Но едно юрганче, с лице от стара копринена пола от времето на Луи XV, развеселяваше тържественото легло, което заемаше средата на стената срещу прозореца; куп възглавници правеха мек коравия шезлонг, имаше две етажерки и маса, също украсени с покривки от стара коприна, тъкана на цветчета, намерена в един, стенен шкаф.
7