Джонатан Келерман
Доктор Смърт
(книга 14 от "Алекс Делауер")
На д-р Джери Деш
1.
Понякога иронията се оказва нещо доста пикантно. Когато бе оповестено съдържанието на микробуса, хората, повярвали, че Елдън Х. Мейт е ангелът на смъртта, бяха доволни.
Онези, които го смятаха за олицетворение на милостта, скърбяха.
Аз видях нещата през друга призма. Имах свои грижи.
Мейт бе убит в ранните часове на задушен, мъглив понеделник през септември. До залез-слънце нямаше нито земетресения, нито войни, които да изместят смъртта му като водеща новина във вечерните емисии. За нея ставаше дума и на първите страници на „Таймс“ и „Дейли Нюз“ във вторник. Телевизията престана да съобщава за случилото се след по-малко от двадесет и четири часа, но във вестниците в сряда отново излязоха кратки статии. В крайна сметка, четири дни отразяване бе предостатъчно за Ел Ей, където интересът на обществеността трае по-дълго само ако трупът е на принцеса или убиецът може да си позволи адвокати, достойни за „Оскар“.
Случаят изглеждаше заплетен и все още нямаше ясни нишки. Майло бе опитен в работата си и не бе очаквал друго.
Лятото бе преминало лесно за него, в разследване на четири наивни убийства през юли и август, едното — случай на домашно насилие, а останалите три — извършени от мъртвопияни стрелци в барове в Уестсайд. Четиримата убийци бяха стояли на свобода твърде дълго и бе крайно време да бъдат заловени. Поддържаше висока степен на разкриваемост, което само донякъде улесняваше положението му на единствен детектив с открити гей наклонности в ПУЛА, Полицейското управление на Лос Анджелис.
— Знаех си, че ще ме потърсят — каза той, когато в неделя след убийството ми позвъни у дома.
Трупът на Мейт бе изстинал преди шест дни и пресата вече бе забравила за него.
Това бе добре дошло за Майло. Като всеки гений, той се нуждаеше от усамотение. Бе изиграл ролята си, както се изискваше от него, и не бе дал никаква храна на журналистите. „По нареждане на висшестоящите.“ Споделяше мнението на началниците си по един въпрос: репортерите почти винаги бяха врагът.
Вестникарските материали съдържаха информация, изсмукана от кратки биографии, неизбежните разсъждения на тема „етика“, стари снимки и цитати. Освен че Мейт бе включен в създадената от самия него убийствена машина, публикациите не съдържаха много съществени подробности.
Знаех повече, защото Майло ми се довери.
Обади се в осем, когато с Робин тъкмо бяхме приключили с вечерята. Стоях на прага и държах каишката на френския ни булдог Спайк. И двамата с нетърпение очаквахме една нощна разходка из района. Кучето обичаше тъмнината, защото шумоленето го караше да наостря уши и да приема осанка на благороден ловец. И за мен бе приятно да излизам вечер, защото по цял ден работех с хора и малко усамотение винаги ми се отразяваше добре.
Робин вдигна слушалката и изведе Спайк вместо мен, а аз се върнах в кабинета си.
— Ти си поел случая с Мейт? — попитах Майло и бях изненадан, че не ми се е обадил по-рано.
Изведнъж ме обзе безпокойство, защото това бе капак на всичко, което бях преживял през седмицата.
— Кой друг заслужава подобна чест?
Тихо се засмях и усетих, че раменете ми се прегърбват и около врата ми се затяга примка от напрежение. Още от мига, когато бях чул за Мейт, се тревожех. Дълго бях размишлявал и накрая се бях решил на едно обаждане, което не бе получило отговор. Не отдавах голямо значение на това, защото не виждах причина. Наистина не бе моя работа. Но когато разбрах, че Майло се е заел със случая, всичко се промени.
Таях тревогата в себе си. Обаждането му нямаше нищо общо с моя проблем. Просто съвпадение, ужасно стечение на обстоятелствата. Може би светът наистина е малък.
Причината да се обърне към мен бе проста: онази проклета дума, започваща с к: „кой“. Случаят бе свързан с психопатологията и вероятно можех да бъда полезен.
Освен това бях негов приятел и един от малкото хора, на които можеше да има доверие.
В професионално отношение нямах нищо против. Това, което ме безпокоеше, бе свързано с приятелството. Знаех неща, които не бих му казал. Не можех да ги споделя.