Тя докосна рамките на слънчевите си очила.
— Може ли да побързаме?
— Разбира се, мадам — отвърна Майло. — При първия ни разговор не споменахте да сте забелязали нещо необичайно наоколо, но понякога впоследствие хората си спомнят…
— За съжаление с нас не е така — каза Таня Стратън. Гласът й бе тих и носов, с типичното за жените от Калифорния провлачване на отделни срички. — Снощи си припомнихме всичко, за да се подготвим за срещата с вас. Но не се сетихме за нищо друго.
Тя се прегърби и извърна глава надясно. Право към местопрестъплението. Улрих обгърна раменете й. Не се съпротиви, но остана равнодушна.
— Досега имената ни не са се появили във вестниците — каза Улрих. — Възможно е нещата да останат така, нали, детектив Стърджис?
— Най-вероятно — отговори Майло.
— Но не и със сигурност?
— Не мога да гарантирам, господин Улрих. Честно казано, в случаи като този никога не се знае. Ако заловим извършителя, навярно ще бъдат необходими свидетелските ви показания. Лично аз няма да съобщя имената ви на никого, ако за това намеквате. Що се отнася до полицията, колкото по-малко сведения оповестяваме, толкова по-добре.
Улрих се почеса под мустаците.
— Защо?
— Контрол на информацията.
— Разбирам… Струва ми се разумно.
Отново хвърли поглед към Таня Стратън. Тя навлажни устни и каза:
— Поне сте откровен, че не можете да ни защитите. Имате ли вече представа кой го е извършил?
— Все още не, госпожице Стратън.
— И да имате, не бихте ни казали, нали? — Майло се усмихна. Пол Улрих продължи: — „Петнадесет минути слава“. Анди Уорхол измисли тази фраза, и вижте какво му се случи.
— Какво? — полюбопитства Майло.
— Постъпи в болница за рутинна операция, а го изнесоха в чувал.
Очилата на Таня Стратън проблеснаха, когато рязко извърна глава.
— Исках само да кажа, че не е хубаво да бъдеш известна личност, скъпа. Колкото по-скоро свърши това, толкова по-добре. Спомни си какво сполетя принцеса Даяна, погледни какво стана с доктор Мейт.
— Ние не сме известни личности, Пол.
— Опазил ни бог!
— Значи мислите, че славата на доктор Мейт има нещо общо със смъртта му, така ли, господин Улрих?
— Не зная… искам да кажа, не съм специалист. Но нима според вас не е така? Изглежда логично, като се има предвид кой бе той. Не го познахме в състоянието, в което беше. — Той поклати глава. — Както и да е. Вие дори не ни казахте коя е жертвата при разпита миналата седмица. Узнахме го от новините по…
Пръстите на Таня Стратън притиснаха бицепса му.
— Достатъчно — каза Улрих. — Време е да тръгваме.
— Впрочем, често ли си правите разходки сред природата преди работа? — попита Майло.
— Четири-пет пъти седмично — отвърна жената.
— За здраве — добави Улрих. Тя отпусна ръка и се отдръпна от него. — И двамата сме ранобудни — сподели той, сякаш някой му бе поискал обяснение. — Работните ни дни са дълги, така че ако не се поразтъпчем сутринта… Забравете.
Пръстите му трепнаха. Майло посочи към пътя.
— Често ли идвате тук?
— Не особено — каза Стратън. — Това е само едно от местата, където ходим. Всъщност рядко отскачаме дотук през седмицата, защото е далече, а ни е нужно време да се върнем обратно, за да вземем душ и да се преоблечем. Обикновено се разхождаме близо до дома.
— По Енсино — предположи Майло.
— Отвъд възвишението. Но онази сутрин станахме по-рано. Предложих Мълхоланд, защото е красиво място.
Приближи се към приятелката си и сложи ръка на рамото й.
Майло продължи с въпросите:
— Значи сте били тук около шест — шест и петнадесет?
— Обикновено излизаме в шест — отвърна Стратън. — Мисля, че пристигнахме около шест и двадесет, може би малко по-късно. Слънцето беше изгряло. Виждаше се над онзи връх.
Посочи към хълмовете отвъд портала.
— Опитваме се да хванем поне част от изгрева — отново заговори Улрих. — Щом човек мине отвъд — махна с ръка към портала, — сякаш попада в друг свят. Птици, елени, катерици. Дъчес2 полудява, когато я пуснем да тича без каишка. Таня я гледа от десет години, а все още е игрива като кутре. Има невероятно остро обоняние, мисля, че става за търсачка на наркотици.