2.
Уговорихме си среща на местопрестъплението в 7:45 сутринта следващия понеделник. Когато той тръгва от участъка в Западен Ел Ей, обикновено пътуваме заедно, но този път имаше среща в 6:15 в Централния парк, така че се наложи да отида със собствената си кола.
— Утринна молитва? — отбелязах аз. — Или ще доиш кравите в компанията на костюмирани приятели?
— По-присъщо ми е чистенето на конюшни. Трябва да попадна на ясна следа.
— Във връзка с Мейт ли е срещата?
— С какво друго? Искат да знаят защо не съм стигнал доникъде, но нямам намерение да им се кланям.
Мейт бе заклан относително близо до дома ми.
Тръгнах в седем и половина и първата отсечка от пътуването ми беше десет минути на север по „Бевърли Глен“. Севилята се носеше бързо, защото карах в посока, обратна на натовареното движение. Дадох си вид, че не забелязвам гневните изражения на заклещените шофьори, поели на юг към работните си места.
Икономическото възраждане и обичайният трескав ритъм на живота бяха направили ремонта на пътищата в Ел Ей наложителен и резултатът бе адски трудно движение. Този месец наред бе подножието на едно от възвишенията. Самодоволни мъже с оранжеви светлоотразителни жилетки инсталираха нови прегради срещу вятъра, тъкмо навреме — преди поредната суша. Работата бе разпределена по обичайния начин: по един се потеше за всеки пет, които се мотаеха наоколо. Със самочувствието на роялист от предбастилския период профучах покрай опашката от поршета и ягуари, принудени да се влачат редом с таратайки и пикапи втора употреба. Демокрация, при която всички се озовават в еднакво положение, натъпкани един до друг като сардели.
Когато излязох на Мълхоланд, завих наляво и изминах седем километра на запад, покрай приказни къщи, застрашени от земетресенията, и празни парцели, които ме наведоха на мисълта, че оптимизмът не е за всеки. Пътят се виеше сред бурени и изсъхнали храсти, стръмно се катереше нагоре и от там, където асфалтираната ивица продължаваше на изток под името Енсино Хилс Драйв, започваше пътека от спечена жълтеникава пръст.
Точно тук, на най-високата точка на града, Мълхоланд се превръщаше в коларски път. В студентските си години се бях изкачвал като турист и с вълнение бях наблюдавал елени с огромни рога, лисици и соколи и бях затаявал дъх, когато сред гъстата трева изшумолеше нещо едро, което би могло да бъде пума. Но това бе преди години и внезапният преход от магистрала към глуха пътека ме изненада. Рязко натиснах спирачките, а после продължих нагоре и паркирах край издигната тераса от жълтеникава пръст.
Майло вече бе пристигнал. Червеникавата му кола бе спряна под табела с надпис „Десет километра недовършен участък от пътя, забранено за моторни превозни средства“. Заключеният портал подсказваше, че не може да се има доверие на шофьорите от Ел Ей.
Той повдигна панталоните си, втурна се към мен и сграбчи ръцете ми в мечешките си лапи.
— Алекс.
— Здрасти, мечок.
Бе облечен с мъхесто сако от зелен туид, кафяви панталони, бяла риза и тънка вратовръзка с голяма безформена игла с тюркоаз. Вратовръзката приличаше на индиански сувенир, но бе последна дума на модата. Знаех, че ще я сложи, за да изглежда представително пред ръководството на сутрешната среща.
— Тръгваме ли, каубой?
— Моят „Джорджия О’Кийфи“ период.
— Добре, Нати1.
Издаде тих гърлен смях, отметна кестенявия перчем от веждите си и тръгна надясно, безспорно към точното място, на което бе открит микробусът.
Не нагоре по коларския път, където гъстата дъбова гора би осигурила прикритие, а тук, в отбивката, на открито.
— Никакъв опит да се скрие — отбелязах аз.
Майло сви рамене и пъхна ръце в джобовете си. Изглеждаше уморен, изпит и измъчен от гледки на насилие и четене на ситен шрифт.
Може би просто сезонът бе такъв. В Ел Ей септември е ужасен месец — или зноен, или студен, през който надвисва непроницаема завеса от сиви облаци и в сянката й се пробужда цялата грозота, събрана в града. След мрачните септемврийски утрини идват скучни следобеди и неприятни нощи. Понякога за части от секундата през облаците се процежда светлина. Понякога по небето сякаш избива пот и ситните капчици мокрят покривите и замъгляват стъклата на колите. От няколко години насам експертите обвиняват за това Ел Ниньо, но не си спомням някога да е било по-различно.
Светлината през септември се отразява ужасно на тена. Що се отнася до Майло, неговото лице и без това бе бледо и покрито с петна. В сивите утрини белезите от шарка по бузите и врата му се открояваха още повече. Белите бакенбарди контрастираха с все още гъстите му черни коси като райета на зебра. Отново бе започнал да пийва умерено и теглото му се бе стабилизирало, по мое предположение, на около сто и двадесет килограма, съсредоточени главно около кръста му. Краката му все още бяха сравнително слаби и на тях се падаше доста голяма част от едрия му ръст. От двете страни на широката му челюст се забелязваше леко увиснала кожа. Бяхме почти на еднаква възраст — той бе с девет месеца по-голям — така че навярно и моята брадичка вече не бе съвсем равна. Рядко се поглеждах в огледалото.