— Дори и да си прав, за първи път парадира със стореното. Поисках справка в базата данни на националната полиция, но във файловете им няма информация за подобни случаи. Агентът, с когото разговарях, каза само, че има елементи, характерни и за организираните, и за неорганизираните серийни убийци.
— Каза, че ампутацията е извършена непохватно.
— Такова е мнението на съдебния експерт.
— Значи може би нашето момче има някакви медицински амбиции. Вероятно е претърпял разочарование, например отказ да бъде приет в медицински институт, и сега се опитва да докаже на света колко е умен.
— Може би — каза той. — Но самият Мейт, макар и дипломиран лекар, не е бил голям майстор. Миналата година извадил черния дроб на един от своите „пътници“ и го оставил пред областната болница, запечатан в хладилна чанта. Не че някой би го приел, като се има предвид доставчикът, но органът бил силно увреден. Не е бил изваден както трябва и са били прекъснати кръвоносни съдове.
— Лекари, които не се занимават с хирургия, често забравят и малкото, което са научили в медицински колеж — отбелязал аз. — Мейт е прекарвал по-голямата част от професионалния си живот на бюро или в тичане между една институция по здравеопазване и друга. Кога се е случило това с черния дроб? Не съм чул.
— През декември миналата година. Не си чул, защото е било запазено в тайна от медиите. Кой би искал да се разчуе? Мейт едва ли, защото би се изложил. Прокуратурата също. Писнало им е да завеждат дела срещу него и да му правят безплатна реклама. Разбрах за това от съдебния лекар, с когото работя. Видял докладите за случая и дочул разговори в моргата.
— Може би подценявам убиеца — казах аз. — Разполагал е с малко пространство и оскъдна светлина и е трябвало да бърза, така че не му е било лесно. Може би драскотините, които е нанесъл по погрешка, не са единствените нежелани рани, получени при подхлъзване на ножа. Може би е оставил следи и от собствената си биохимия.
— От твоята уста — в божиите уши. Лабораторните плъхове претърсиха всеки квадратен сантиметър от микробуса, но всичката кръв, от която взеха проби, се оказа на Мейт. Нула положителна.
— Единственото нормално нещо у него.
Сетих се за единствения път, когато видях Мейт, бе по телевизията. Бях следил кариерата му и гледах пресконференция след едно от неговите „пътувания“. Докторът, сеещ смърт, бе оставил вкочанен труп на жена — повечето му жертви бяха жени — в мотел близо до централната част, а после се бе появил в прокуратурата, за да „уведоми властите“. Според мен, за да се похвали. Изглеждаше развълнуван. Един журналист повдигна въпроса защо използва стаи в евтини мотели. Лицето на Мейт засия и тогава изрече репликата за Исус.
Въпреки обществения натиск, областната прокуратура не предприе нищо във връзка с убийството, защото след пет оправдателни присъди бе станало ясно, че няма смисъл пак да изправя Мейт пред съда. Държането му издаваше чувство за триумф и надменност, присъщи на разглезено дете.
Беше дребничък, закръглен и плешив мъж над шестдесетте, който говореше разпалено като проповедник, подиграваше се със съдебната система, за която бе недосегаем, и заклеймяваше „робите на една лицемерна клетва“. Провъзгласяваше се за свободен с гръмки превзети фрази. „Партньорството ми с моите пътници е образец за взаимно упование.“ Замлъкваше само колкото да присвие напуканите си устни, които сякаш всеки момент щяха да се разцепят, докато бяха неподвижни. Микрофоните пред лицето му го караха да се усмихва. Имаше пламенни очи с пронизващ поглед.
— Голям чешит беше, а? — каза Майло. — Мисля, че зад всичките съдебномедицински спорове се е криел просто един смахнат убиец с диплома за лекар. Сега самият той стана жертва на някакъв психо.
— И това те накара да се сетиш за мен.
— Да — потвърди той. — За кого другиго? Освен това вече измина цяла седмица, а не съм стигнал доникъде. Всеки задълбочен извод на специалист по поведенческа психология е добре дошъл, докторе.