— Засега смятам, че става дума за подражание и изопачаване — казах аз. — Убиец, преследващ слава, неконтролируемо его.
— Сякаш говориш за самия Мейт.
— Ето един мотив да се опита да се отърве от Мейт. Помисли: какво би направил психически разстроен неудачник, който се мисли за гений и иска да влезе в ролята на господ, освен да отстрани ангела на смъртта? Много вероятно е да си прав, че е трябвало да бъде „пътуване“, но нещата са се объркали. Ако убиецът си е уговорил среща с Мейт, може би докторът си е записал това някъде.
— В апартамента му нямаше бележник — каза Майло, — нито каквито и да са записки. Предполагам, че е държал документацията при адвоката си, Рой Хейзълтън. Бил много словоохотлив човек. Нормално е в такъв случай да бърбори нонстоп, но не щеш ли, също е изчезнал.
Хейзълтън — едър, около петдесетгодишен мъж с червендалесто лице и буйни кестеняви коси, бе присъствал на конференцията с Мейт.
— И той ли е заминал за Амстердам? — попитах. — Още един хуманист?
— Все още не се знае къде е, просто не отговаря на телефонни обаждания. Да, всички са хуманисти. Може би и нашето лошо момче се смята за един от тях.
— Не, не мисля — казах аз. — По-скоро му харесва да бъде лош. — Мина още една кола. Сива „Тойота Кресида“, шофирана от тийнейджърка. И тя не хвърли поглед към нас. — Сега разбирам какво имаш предвид. Идеално място за среднощно убийство. Освен това се намира край шосе, а Мейт си е падал по пътуванията, така че може би сам го е избрал. След въпросите за неуютната обстановка, в която е настанявал „пътниците“, вероятно е решил да изпрати някого в отвъдното от кътче сред природата. Ако е така, значи е улеснил работата на убиеца. Или онзи е избрал мястото, а Мейт го е одобрил. Убиецът познава околността, възможно е дори да е някой, който живее наблизо и е дошъл пеша, което би обяснило липсата на следи от гуми. Може би това е още едно послание. „Убийство толкова близо до дома ми, а ще се отърва безнаказано.“ Както и да е, сигурно е било забавно, когато е станало ясно, че двамата с Мейт имат различни цели.
— Да — равнодушно каза Майло. — Ще изпратя помощниците си да направят справка за живеещите наблизо и да видят дали сред тях има психопат с криминално досие. — Отново хвърли поглед към часовника си. — Алекс, ако убиецът си е уредил среща с Мейт, преструвайки се на неизлечимо болен, значи е използвал още един театрален елемент — актьорска игра, достатъчно добра, за да го убеди, че умира.
— Не непременно — възразих. — Мейт беше променил принципите си. В началото твърдеше, че помага само на неизлечимо болни, но напоследък бе започнал да говори за правото на всеки човек на достоен край. Без да е необходима официална диагноза.
Постарах се да си придам спокоен вид, но явно не съм успял. Майло ме гледаше втренчено.
— Тревожи ли те нещо?
— Какво друго освен кървавата баня, която ми описа?
— О! — каза той. — Понякога забравям, че си цивилен гражданин. Тогава едва ли ще пожелаеш да видиш снимките от местопрестъплението.
— Има ли нещо интригуващо в тях?
— Според мен не, но…
— Добре.
Извади от колата си кафяв пакет.
— Това са копия. Оригиналите са приложени към доклада.
Разгледах куп цветни снимки, на които преобладаваше един цвят. Интериорът на микробуса бе заснет от всеки ъгъл. Тялото на Елдън Мейт бе жалка гледка, сякаш се бе смалил при смъртта си. Топчестото му лице бе застинало в израз на недоумение. Всяка жертва на убийство, която бях виждал, имаше същия израз. Всички бяха равни пред смъртта. Светлината на светкавицата бе образувала зеленикави контури около петната от кръв. Артериалните пръски напомняха за абстрактна картина. Цялото самодоволство на Мейт бе изчезнало. Зад тялото му се виждаше неговият „Хуманитрон“. На снимките от машината се открояваха само тънки ламарини, извити като малки кобри. От горната й част висяха двете бутилки за интравенозно вливане на разтвор, също окървавени.
Поредното зловещо обезобразяване на човешко тяло. Никога нямаше да свикна с тези гледки. Всеки път, когато се сблъсквах с тях, копнеех за вяра в безсмъртието на душата.
Наред със снимките на трупа имаше няколко на кафявия „Иконълайн“, в близък и далечен план. Стикерът от фирмата за коли под наем се открояваше на задното стъкло. Не бе направен опит за заличаване на номерата. Отпред микробусът изглеждаше съвсем нормално… отпред.
— Интересно.