— Кое? — попита Майло.
— Микробусът е бил паркиран на заден ход, а не напред, което би било по-лесно.
Подадох му снимката. Той я разгледа, но не каза нищо.
— Необходимо е било усилие да обърне — обясних аз. — Единствената причина, която ми хрумва, е, че така бягството би било по-лесно. Навярно решението не е било на убиеца. Той е знаел, че микробусът ще остане тук. Макар и да не изключвам вероятността да се е страхувал, че ще бъде прекъснат и ще се наложи да офейка… Не, когато са пристигнали, е командвал Мейт. Или поне си е мислел, че е така. Той е шофирал и е давал наставления. Може би е усетил, че нещо не е наред.
— Но това не го е спряло.
— Може би се е отърсил от скрупулите си, защото е обичал опасността. Микробуси, мотели, среднощни срещи — всичко това говори за влечение към рисковани приключения.
Върнах му останалите снимки и той ги прибра в плика.
— При толкова много кръв — отбелязах аз — е изумително, че никъде няма отпечатъци.
— В микробуса има много гладки повърхности. Съдебният лекар откри нарисувани с пръст спирали. Вероятно е бил с гумени ръкавици. Намери отворена кутия отпред. Мейт е бил невероятно ценна жертва, донесъл е всичко за купона.
Майло още веднъж погледна часовника си.
— Щом убиецът е имал достъп до хирургически материали, може би е ползвал и абсорбиращи тампони, идеални за почистване. Имаше ли частици от дунапрен в микробуса?
Той поклати глава.
Попитах:
— Какви други медицински принадлежности открихте?
— Празна хиподермична спринцовка, тиопентал и калиев хлорид, дезинфектанти. Това е интересно, нали? Убиецът си прави труда да предпази жертвата от инфекция.
— В „Сан Куентин“ постъпват така при екзекуции. Може би това ги кара да се чувстват като професионални медицински лица. Убиецът се е вживял в ролята на лекар. Намерихте ли чантата, в която е донесено всичко това?
— Не, нищо подобно.
— В какво ги е носил?
— Не знаем.
— Трябва да е имало някаква чанта — казах аз. — Дори ако ги е донесъл Мейт, не би ги оставил да се търкалят разпилени в микробуса. Освен това, макар и да е загубил право да практикува професията си, Мейт все още се е смятал за лекар, а лекарите носят черни чанти. Дори ако не е можел да си позволи кожена и е използвал някаква хартиена торба, би трябвало да я откриете. Защо убиецът би оставил хуманитрона и всичко останало, а би взел торбата?
— Убива доктора и открадва чантата му?
— Заема мястото му.
— Искал е той да стане Доктор Смърт?
— Логично е, нали? След като е убил Мейт, не може да започне открито да избавя неизлечимо болни от страданията им. Но вероятно е намислил нещо.
Майло енергично потърка лицето си, сякаш се миеше.
— Нови убийства?
— Това е само теория — предупредих го аз.
Той вдигна поглед към полутъмното небе, потупа бедрото си с кафявия пакет със снимките и прехапа устни.
— Да не се увличаме. Тази теория ти хрумна само защото може би е имало чанта, която някой може би е взел.
— Ако не ти се струва правдоподобна, забрави за нея.
— Откъде да зная дали е правдоподобна, за бога? — Пъхна плика със снимките в джоба на сакото си, извади бележника си и написа нещо с изгризан молив. Рязко затвори корицата и забелязах, че цялата е издраскана. — Може би е имало чанта и е заминала за моргата, без да бъде описана.
— Да — потвърдих, — разбира се.
— Страхотно — промълви Майло. — Би било страхотно.
— Е, приятели — казах, имитирайки гласа на телевизионния водещ У. К. Фийлдс, — стига толкова теории за днес.
Изведнъж той избухна в смях, който ми напомни за предупредителен лай на куче пазач. Развя бележника си като ветрило. Въздухът бе хладен, но неподвижен и задушен. По лицето му бе избила пот.
— Извини ме, но съм гладен и се нуждая от сън.
Още един поглед към часовника.
— Компания ли очакваш? — попитах.
— Двете юпита. Господин Пол Улрих и госпожица Таня Стратън. Разпитах ги в деня на убийството, но не можаха да ми кажат много. Бяха разстроени, особено момичето. Приятелят й непрекъснато се опитваше да я успокои. Като се има предвид какво е видяла, не мога да я упрекна, но ми се стори… твърде крехка. Сякаш ако я докоснеше човек, щеше да се разпадне. От цяла седмица се опитвам да уговоря нова среща. Или не вдигат телефона, или си търсят оправдание да откажат. Снощи склониха най-сетне. Предложих да ги посетя в дома им, но казаха, че предпочитат да се срещнем тук, което според мен е проява на голяма смелост. Може би се надяват това да бъде вид самолечение… как да го нарека… изправяне с лице срещу проблема. — Усмихна се широко. — Все пак съм научил нещо след толкова години приятелство с теб.