После се обърна към Лангтън.
— Най-добре да си вървите, инспекторе. Виждате какъв таралеж в гащите е това момиче.
Лангтън забърза отново към главната порта. Зад себе си чуваше Мийра, която не спираше да бълва ругатни и клетви, някои дори не на английски, но въпреки това смисълът им си оставаше пределно ясен. Инспекторът спря пред портата и плъзна поглед по очакващите клиенти сергии, по полицейския кордон, по тълпите, наредили се на опашка, за да приближат до Свода. Кралицата щеше да получи великолепно посрещане.
Инспекторът разтърка очи и се опита да се съсредоточи, но шумът от репетиращите духови оркестри, от виковете на продавачите и на хората от тълпата, от рева на уличното движение напълно го дезориентираха. Може би просто трябваше да се прибере у дома. Да си легне в грамадното дървено легло и да остави сънят да заличи всички грижи. Сестра Райт би одобрила това решение. Така инспекторът би изпълнил точно това, което тя беше поискала от него. Да не прави нищо.
Но какво щеше да открие на сутринта, когато отново отвореше очи? Ако сестра Райт изпълнеше обещанието си, дали нямаше да завари някоя непозната, легнала до него? Млада жена с чуждо лице, но с душа, която Лангтън познаваше от толкова години? Бог да му е на помощ.
Не. Престанѝ да мислиш за това. Лангтън знаеше, че му предстои още много работа. Да провери как е Макбрайд, да се стикова с Фелоус, да провери още веднъж всички ходове, през които беше минало разследването на смъртта на Кеплер. Какво предстоеше утре, беше един съвсем отделен въпрос.
Лангтън се отправи обратно към управлението и се замисли защо ли сестра Райт толкова настояваше случаят Кеплер да потъне в забвение. Макбрайд беше казал, че контактът, комуто е докладвал, е Пърсел. Ако сестра Райт държеше Пърсел, то нямаше никаква причина да иска да затвори устата на Лангтън. Достатъчно беше да заповяда на Пърсел да прекрати случая. Освен ако не Пърсел беше проблемът.
Лангтън се обърна отново към Свода. Майор Фелоус? За него ли ставаше въпрос?
Колебаейки се накъде да поеме — към управлението или обратно към Свода, — инспекторът тръгна към центъра. Бяха го предупредили да стои далеч от моста. Ако искаше отново да прегърне жена си, не трябваше да престъпва заповедите на сестра Райт. Просто трябваше да се преструва и всъщност да не предприема нищо. Но Лангтън не беше сигурен докога ще издържи да се придържа към това нареждане.
Деветнадесет
След като с голям труд си проби път по претъпканата Виктория Стрийт, Лангтън използва телефона на дежурния сержант, за да се обади в Лечебницата. След известно чакане, една сестра го осведоми, че Макбрайд все още е в операция. Не, не знаела кой е опериращият хирург, нито къде е сестра Райт в момента — би ли искал Лангтън да се свърже с нея? Инспекторът обаче просто затвори телефона и пое нагоре по стълбите към кабинета си. Сградата на управлението беше необичайно тиха и пуста. Всички офицери бяха вън и изпълняваха задачи, свързани с кралското посещение. Явно в момента зад бюрата си бяха само административните служители и момчетата за всичко по коридорите.
В кабинета си Лангтън седна зад голото бюро и се загледа право пред себе си. Дори и при положение, че беше предал него лично, а и задочно самата полицейска институция, Макбрайд не заслужаваше да умре. Не, виновен беше Пърсел. Виновен и все още ненаказан.
Хари отвори вратата на кабинета и застина от изненада.
— Извинете, сър. Не очаквах да сте тук. Отивам да ви донеса кафе.
— Почакай, Хари. Седни за малко.
Вече почти на прага, Хари се обърна и неохотно се върна до бюрото на инспектора. Изгледа стола пред себе си така, сякаш очакваше да го ухапе. Лангтън с ръка го подкани да седне и момчето кацна на самия ръб, сякаш готово да побегне всеки момент.
— Колко ти платиха от вестника? — попита инспекторът.
Хари поаленя до корените на косата си и отвори уста да отговори.
— Знам, че си бил ти — продължи Лангтън и вдигна длан, за да пресече протестите на момчето. — Твърде често те заварвах до бюрото си. Част от вината навярно е моя — все продължавах да оставям досието по случая неприбрано и отворено, та всеки да може да го прочете, но просто не очаквах, че има шпионин в собствения ми кабинет. Та, колко?
Лицето на Хари се изкриви от обзелите го противоречиви чувства. Ръцете му стиснаха подлакътниците на стола и той заби поглед в ботушите си.
— По лира на статия, сър. Съжалявам.
— Аз също съжалявам, Хари. Аз също съжалявам. Поне си изкарал добри пари. По лира на статия, казваш? Е, това си е достатъчна мотивация.