Лангтън вече беше стигнал на половината път до кабинета на Пърсел, когато се сети за Сара. Забави крачка. Беше обещал на сестра Райт. Ако тя узнаеше, че Лангтън подозира нейното участие в заговор срещу Свода, той може би никога повече нямаше да прегърне жена си. Никога.
Остана неподвижен, стиснал каменната колонка на парапета, готов да се върне в кабинета си. Бавно, бавно, стъпка по стъпка, заслиза обратно по стълбите. А и какво въобще би могъл да стори, за да ѝ попречи? Вече беше твърде късно. Ако Фелоус и неговите екипи от агенти не бяха успели да разкрият никакъв заговор срещу моста, какъв шанс имаше Лангтън?
Прибра се в кабинета си, но умишлено застана далеч от прозореца. От него се искаше просто да изпълнява ежедневните си тривиални задачки. Да се преструва, че нищо не се е случило, че всичко си е както преди. А после, утре…
Не можеше да го направи. Помисли за тълпите, напрегнато очакващи да зърнат кралицата, помисли за работниците на Свода, за електрическите влакове, пълни с пътници, тръпнещи да поемат към Америка, към новия си живот.
Лангтън пъхна в джоба си ключовете на Кеплер и Джейк, грабна палтото си и изхвръкна навън. На площадката се поколеба, но после прецени, че Пърсел не може да му е от полза. Изтича надолу по стълбите и се гмурна в шумната празнична атмосфера на града.
Ами Сара? Ако се наложеше, как щеше да избере между нея и Свода?
Лангтън изтика тази мисъл на дъното на съзнанието си и се съсредоточи върху това да си пробие път през изпълнените с трепетно очакване тълпи.
Хиляди хора бяха задръстили Гори и чакаха да излязат на Пиър Хед. Уотър Стрийт, артерията, която водеше директно надолу към реката, беше свободна, защото полицейски кордони държаха зяпачите настрани. Отново и отново Лангтън трябваше да показва служебната си карта, за да преминава през пропускателните пунктове. Най-сетне се добра до главния пункт, след който вече се намираше теренът, на който щеше да се проведе официалната церемония по откриването на моста.
Гвардеец в бляскавочиста униформа в червено и златно върна картата на Лангтън.
— Нямате покана, така ли, сър?
— Трябва да видя майор Фелоус — отвърна Лангтън.
— Съжалявам, сър, майорът е много зает. Не мога да ви пусна при него.
Гвардеецът се обърна, но инспекторът го сграбчи за единия позлатен ревер.
— Ако не ме допуснете да говоря с Фелоус, днес няма да има церемония. И Свод няма да има. Искате ли да поемете подобна отговорност?
Гвардеецът погледна Лангтън, после хвърли поглед към полицаите наблизо. Измъкна ревера си от пръстите на инспектора, приклади измачканото и кимна към прясно боядисаната къщичка на охраната.
— Почакайте там. Сър.
В къщичката Лангтън закръстосва тясното помещение, гледайки през прозореца как един по един пристигат официалните гости. Мъже в костюми, с цилиндри, в копринени палта. Потреперващи в студа дами в елегантни рокли, със слънчобрани и пресни букети зимни цветя от оранжериите и парниците. С всички сили инспекторът се помъчи да не си представя как всички тези хора лежат бездиханни и неподвижни. Господи, къде се бавеше Фелоус?
После видя майора да бърза, проправяйки си път през пристигащите гости.
— Какво става, Лангтън, мътните да те вземат?
— Затвори вратата.
— Просто ми кажи…
Лангтън тръшна вратата и опря гръб върху ѝ.
— Кеплер и Дърам си били твои агенти. Ти си ги изпратил тук да дебнат за бурски заговор, но когато Кеплер е разкрил нещо голямо, заговорниците са го убили и са подплашили Дърам.
Фелоус направи крачка към вратата.
— Това не те засяга.
Лангтън се мръдна, препречвайки му пътя.
— Засяга ме смъртта на двамата агенти. Заговор има. Още не знам какъв е, но нямам съмнения, че опасност съществува. Никакви съмнения.
Фелоус го загледа мълчаливо.
— Прихванахме слухове, че бурите се канят да нападнат Свода.
— И сте пратили Кеплер и Дърам? Или както са там истинните им имена.
— Уредих ги на работа в Компанията на Свода — продължи Фелоус и хвърли поглед на джобния си часовник. — Те си държаха очите отворени, посещаваха кръчмите и работническите клубове, вертепите и публичните домове. Пращаха редовни доклади.
— И?
Фелоус хвърли поглед към тълпите пред прозореца.
— Нещо се печеше. И двамата бяха сигурни в това, но не знаеха нищо определено. Затова умря Кеплер, надскочил се е в опит да открие доказателство.
— Това ли каза Дърам?
— Дърам не се е свързвал с нас след смъртта на Кеплер.