Мисис Гриздейл го слушаше, доливаше чай в чашите и го чакаше да завърши. После каза:
— Съжалявам за загубата ви.
И когато чу от жената тези думи, Лангтън искрено ѝ повярва. Това не беше заучена баналност.
— Казвате, че не можете да спите.
— Така е — отвърна инспекторът. — Всъщност, почти се боя от съня.
— А кошмарите? Разкажете ми за тях.
Лангтън се загледа в огъня.
— Не мога да дишам. Сякаш цялата тежест на света притиска гърдите и гърлото ми, а устата ми се изпълва с нещо меко и лепкаво. Когато успея да издам някакъв звук — съвсем тих, само скимтене — чувствам, че атмосферата край мен — не въздухът, а нещо друго, по-гъсто и смазващо — поглъща вика ми.
При спомена за сънищата ефектът им постепенно отново започна да се проявява. Инспекторът затвори очи за момент, пое дълбоко въздух и продължи:
— Това не е най-лошото. Обхваща ме и чувство на тотално отчаяние. Чувствам се напълно съкрушен, така самотен и безпомощен.
Лангтън усети надежда, че сега, след като ги беше признал на глас, страховете му ще отслабнат. За миг се замисли защо му беше толкова лесно да разговаря с мисис Гриздейл за тези неща, при положение, че не беше в състояние да ги сподели нито с родителите на Сара, нито със собствения си лекар. Може би помагаше фактът, че спиритистката беше напълно непознат човек. Но това едва ли това беше единствената причина.
Изневиделица мисис Гриздейл отбеляза:
— Ходите на гробището всяка сутрин.
Кой ли ѝ беше казал? Мистър Хауърд?
— Така е.
— Това помага ли ви да се чувствате по-добре?
— Не е въпрос дали ми помага — отвърна Лангтън. — Нямам избор. Чувствам се привлечен… Привлечен към гроба ѝ.
Мисис Гриздейл кимна.
— Не можете да оставите съпругата си да си отиде, нито пък тя може да остави вас.
Лангтън погледна право в спокойните очи на спиритистката.
— А трябва ли да я оставям да си отиде?
— Ако искате да продължите напред със собствения си живот, тогава да, боя се, че трябва да я оставите.
Инспекторът понечи да отговори, но преглътна думите си.
Мисис Глиздейл продължи:
— Живеем така близо до смъртта, инспекторе. Така крехки сме и едновременно с това такива оптимисти. Носим се напред през вълните на живота всеки ден, без да мислим за скритите опасности, за подводните скали и плитчините, за приливите и бурите. Ако мислехме за тях твърде често, никога нямаше да постигнем каквото и да е. Може би дори нямаше да напускаме домовете си.
Лангтън сведе очи.
— А може би пък така би било по-добре за нас.
Мисис Гриздейл улови ръката му.
— Не, инспекторе. Това не би било живот, а само бледа имитация на живота. Не може да се крием. Но това сега са просто думи, а думите не могат да облекчат мъката ви. Така че…
Спиритистката улови и другата ръка на Лангтън и я притекли върху масата сред съдовете за чай. Сега ръцете му лежаха една до друга с дланите нагоре, ръцете на мисис Гриздейл почиваха отгоре им с дланите надолу, кожата ѝ беше мека, но студена.
— Дишайте спокойно, инспекторе. Затворете очи и забравете за света извън тази стая. Отпуснете се.
Лангтън се заслуша в припукването на въглените в камината. Край него се носеха аромати: чай, изгорели въглища и някакъв лек парфюм с ухание на бели цветя.
— А сега, инспекторе, мислете за съпругата си. Представете си я, макар че, знам, това ще ви причини болка. Съсредоточете се върху представата.
Образът на Сара се възправи в съзнанието на Лангтън и от това сърцето му заби силно, а гърлото му се сви. Сара. Летен ден сред множеството по улиците на Ню Брайтън, топлият бриз подухва в полите на светлата ѝ памучна рокля. Блясъкът на нейните сини, толкова сини очи. Луничките по кожата ѝ. Смехът. Сара.
— Виждам… — прошепна мисис Гриздейл и стисна ръцете на Лангтън малко по-силно. — Сара. Сара. В безопасност си. Ела при мен. Ела при мен…
Лангтън отвори очи. Спиритистката леко се поклащаше на стола, очите ѝ бяха плътно затворени, по кожата ѝ пълзеше руменина. Тя стисна ръцете му още по-здраво.
— Мрак. Леден мрак. И натиск, нещо притиска от всички страни. И страх. Страхът. Говори, Сара. В безопасност си. Говори чрез…