Малко остана Лангтън да каже на майора за нощното посещение на Дърам. Беглецът беше казал, че не вярва на никого, дори на самия Фелоус. Дали и обратното беше вярно?
— Подозираш Дърам, нали, Фелоус? Чудиш се дали Дърам не е убил Кеплер и не е минал на страната на заговорниците?
— Да, Лангтън, не мога да отхвърля тази възможност.
Отвън долетяха внезапни нестройни фанфари — гвардейският оркестър репетираше. Лангтън се опита да си спомни всичко, което знаеше за Дърам и Кеплер.
— Кеплер е бил бурски наемник.
— Той беше много неща, както за бурите, така и за Англия. Преди да започне да пие, беше един от най-добрите ми агенти. Въпреки пиенето беше идеален за последната задача — имаше бурски произход. Заговорниците щяха да му се доверят.
Само дето заговорниците не са бури, рече си Лангтън на ум. Заговорникът е доʞтор Стъклен. А тя мрази бурите.
— Та, Лангтън, обясни ми какво става? — рече Фелоус. — Моите хора не откриха нищо, нито експлозиви, нито бури, нито анархисти. Какво те кара да мислиш, че нещо ще се случи днес?
Лангтън вдигна очи към грамадната първа кула на Свода. Колко можеше да съобщи на Фелоус, без да издаде сестра Райт или Сара?
— Мичман Джейк, един делваджия, когото заловихме, имаше в джоба си ключ от Свода.
— Е, и? Какво отключва този ключ?
— Не знам. Но бих искал да разбера.
— Какво ви каза този Мичман Джейк?
— Нищо. Умря в карцера — отвърна Лангтън. Фелоус никога нямаше да повярва на събитията, разиграли се след смъртта на Джейк, нито пък на теорията на инспектора за гигантска машина атрактор, навярно сглобена някъде съвсем близо до трансатлантическия мост. — Но това, че притежаваше подобен ключ, не е случайно.
— Но не е и доказателство за нищо, Лангтън.
— Говорих с друг член на бандата му и съм сигурен, че нещо страшно ще се случи днес, ако не го предотвратим.
— Какво ще се случи, Лангтън? Кажи ми. Дай ми подробности, насоки. Нещо, за което моите хора да се оглеждат.
— Не мога, Фелоус. Самият аз не знам какво да търся.
Фелоус го загледа преценяващо няколко секунди. Като полицай, занимаващ се с уличен пияница или със скитащ луд.
— Чудя се ти на чия страна си, Лангтън.
Как би могъл да отговори на това? И сам не беше сигурен вече.
— Просто не искам да има повече убийства.
Фелоус погледна през прозореца към чакащите отвън часови, а Лангтън полека плъзна ръка в джоба си към револвера. Замисли се дали би могъл да просне майора в безсъзнание, преди той да повика хората си. Инспекторът полека премести тежестта си и пристъпи малко по-напред.
Фелоус се обърна към него и кимна:
— Ще поръчам на моите екипи да удвоят бдителността си. Макар че как биха могли да попречат на нещо, за което само намекваш… Лангтън, ако видиш нещо точно определено, свирни силно три пъти с това.
И сложи в ръката на инспектора някакво странно апаратче. Беше по-тежко, отколкото предполагаше малкият му размер, на гърба имаше прикрепена с восък батерия, не по-голяма от кибритена кутия, а от нея излизаше къса антена.
— Защо просто да не използвам полицейската свирка?
— Защото този предавател е ултразвуков — отвърна Фелоус. — Сигналът с малко надвишава доловимата за човешкото ухо честота на звука.
— Как тогава ще ме чуят твоите хора?
— Техните приемници са нагласени на същата честота — каза майорът и извади от ухото си малко метално топче с размерите на грахово зърно. — Това тук е нагласено да приема сигналите от устройството, което ти дадох. Някаква мембрана резонира при долавяне на съответната честота или нещо подобно. По-важното е, че моите хора ще те чуят и ще могат веднага да ти се притекат на помощ.
Лангтън пъхна устройството в джоба си.
— А и никой от гостите няма да чуе сигнала ми и няма да има паника.
— Именно. Сега, сложи на ревера си тази значка — така ще те разпознават като човек от моите екипи. Ето — Фелоус погледна джобния си часовник за шести или седми път, после пристъпи към вратата. — Ако видиш нещо подозрително, каквото и да е, викай хората ми.
Вън Лангтън забоде червено-златната значка на ревера си, огледа се и се замисли откъде да започне. Пред входа на сградата на Компанията на Свода временно бяха издигнати редове амфитеатрални седалки, както и затворена ложа за кралското семейство. Повечето от пристигащите поканени се разхождаха отпред, поздравяваха познати или просто се показваха с надеждата близостта им до най-знатните гости да бъде забелязана. Накъдето и да се обърнеше, Лангтън виждаше хора, снимащи голямата новина с камери — така наречените кинематографи: бяха накацали навсякъде — на специални дървени подиуми, върху каруци, по покривите и дори на лодки, вързани до най-близкия кей. Целият свят щеше да види този паметен ден. Какво щяха да запечатат камерите — триумф или трагедия?