— Благодаря ви, професоре — Лангтън стисна ръката на лекаря, той се обърна да си върви, но инспекторът го спря: — Ако видите пак сестра Райт, моля ви, не ѝ споменавайте, че сте ме срещали. Че изобщо съм бил тук днес.
Професорът сякаш се накани да попита защо, но после просто кимна.
— Щом така желаете.
Останал сам на края на тълпата, Лангтън се облегна отново на перилата и остави лъхащия от водата хлад да го облее. Дали беше изложил на опасност душата на Сара като беше дошъл днес тук? Но нямаше избор. Искрено беше убеден, че сестра Райт замисля нещо срещу Свода. Лудост връз лудост, връз…
Поклати глава да прочисти задръстилите я мисли и се отправи отново към портата на лагера. Тълпата край него оредяваше — гостите постепенно се настаняваха по местата си. Военният оркестър избухна в жизнерадостен марш, марш, който Лангтън помнеше от Трансваал. Прашните, преуморени музиканти го свиреха преди битката при Натал, за да повдигнат духа. И всъщност в това имаше нещо вярно: музиката наистина имаше силата да въздейства върху емоциите на човека.
Лангтън вървеше покрай сградата на Компанията на Свода, следвайки перилата по ръба на дока. Позицията му му позволяваше да гледа над водите на Мърси и да вижда целия лагер отвъд, част от високия, покрит с пясъчник бряг на Пиър Хед и Джорджис Парейд. Дупки, изходи на отходни тръби и входове към тунели зееха по вертикалната стена и това накара инспектора да си спомни бягството на Дърам. Дали агентът на Фелоус също не е подозирал професор Колдуел Чивърс? Затова ли беше излязъл от тунелите именно при Токстет?
На по-малко от сто метра от инспектора човешка глава се подаде от тъмния вход на един от тунелите и отново се скри. Лангтън се втренчи в мястото на движението, за да се увери, че не му се е привидяло. Малката, лъскава гола глава на мъжа отново се подаде вън за миг, после пак се гмурна в мрака.
Лангтън се поколеба. Ръката му посегна към ултразвуковото устройство в джоба му. Вдясно беше главната порта на лагера, вляво — където стената на дока се срещаше с вертикалния висок бряг на Пиър Хед, зееше отворът на тунела, от който се бе подал странният човек. Лангтън свърна наляво, мушна се под временните дървени бариери и показа значката на ревера си на охраната. Продължи да следва перилата по ръба на дока, докато дочу познато бумтене, подобно на пулса на гигантско животно. После заобиколи един нисък склад и видя камиона с парния двигатели и въздушната помпа, хъркаща отзад в ремаркето.
До камиона Джордж Сапьора се събличаше и тъкмо дърпаше гумирания си костюм, когато усети, че някой идва.
— О, вие ли сте, инспекторе. Рекох, че някой от важните гости е налетял на нас.
Лангтън погледна отворената в земята шахта, в чийто мрак потъваше стълба. Два пулсиращи маркуча, единият жълт, а другият — червен, също слизаха надолу.
— Има някой в тунелите. Видях го как се показа.
— Младият Ерик ще да е — отвърна Джордж, все така полуоблечен. — Тъкмо се канех да сложа някакви по-представителни дрехи. Майор Фелоус рече да докладваме, ако видим нещо странно, та тъкмо отивах…
Лангтън направи крачка напред.
— Какво сте открили?
Джордж Сапьора се почеса по брадата.
— Да ви кажа право, и аз не знам, сър. Дълбоко долу, близо до първата кула на Свода, някой е построил огромна метална машина, която не мяза на нищо, което съм виждал през живота си.
Двадесет
Лангтън не можа да повярва колко студено е в тунелите под Пиър Хед. Само минути, след като се беше спуснал по стълбата, студът вече се беше просмукал до костите му, дланите и ходилата му бяха напълно безчувствени, сякаш чужди. Сега му се искаше да беше приел предложението на Джордж Сапьора да облече един от изолиращите гумени костюми. Вместо да се вслуша обаче, нетърпението го беше накарало да слезе в шахтата както си беше — в тънките си ежедневни дрехи. Докато джапаше из влажните тунели, вода капеше от извития таван, капките падаха във врата му и квасеха ризата и куртката му.
Лангтън си спомни, че като слезе в шахтата, беше погледнал за момент нагоре. Квадратният къс небе високо над главата му му се беше сторил така малък и далечен. Изведнъж го беше обзела твърдата увереност, че никога повече няма да види дневната светлина.
Сега виждаше пред себе фенера на Джордж — газова лампа, обливаща зидарията на тунела с мазна жълта светлина. Разкривената сянка на Сапьора се катереше по стените и се гърчеше, докато тунелджията газеше из вадата гъста зловонна гнус в нозете им. Свикнал с тесните тунели, Джордж беше придобил опитна, полуприклекнала стойка с отпуснати рамене и приведена глава, която го караше да прилича на дресирана маймуна от някой евтин роман на ужасите. Лангтън вече си беше изподрал главата в ниския таван и толкова пъти се беше удрял в стените, че кокалчетата на ръцете му и челото му кървяха.