Лангтън прескочи преплетените кабели, които потъваха във вътрешността на апарата. Пристъпи още няколко крачки напред, въздухът сякаш се сгъсти и го блъсна назад като ръка, опряна в гърдите му. Гърлото му се сви, когато шепотът в главата му се усили и стана по-напрегнат.
— Какво е това според вас, сър? — обади се Джордж Сапьора. — На мен ми прилича на някакъв двигател.
— Двигател е — отвърна инспекторът. Двигател, който катализира преминаването на душата от едно състояние на живота в следващото? Или създаден, за да използва силата им? Как хората на сестра Райт бяха свалили цялата машина тук?
После инспекторът осъзна, че размерът на нито една от отделните части на машината не надхвърля метър и осемдесет, дори медната намотка — частите бяха достатъчно малки, за да ги носи сам човек и да преминат през вратите, тесните коридори и шахтите. Дори различните стъклени съдове бяха явно отделни и едва впоследствие свързани заедно, за да образуват едно цяло. В ъгъла на помещението бяха натрупани дървени палети и рамки, явно използвани за пренасяне на отделните части. Планирането и изпълнението сигурно бяха отнели месеци. А производството на частите — години. Колко дълго сестра Райт и съучастниците ѝ бяха работили върху машината?
Лангтън трябваше да я унищожи, преди сестра Райт да я задейства. Трябваше да освободи пленените вътре душѝ, макар че част от него се противеше на мисълта да им причини още болка освен тази, която вече бяха преживели. Помисли за хилядите гости горе, за Нейно величество, извади револвера си и направи още крачка напред.
Скръбният шепот в дъното на съзнанието му се издигна до писък. Сякаш усетил намерението му, облакът от душѝ се скупчи до стъклото точно пред него. Лангтън можеше да се закълне, че долавя как нещо, подобно на гъста течност, се плиска вътре в стъклената плетеница.
Още крачка напред. Белият облак се замята бясно в затвора си. Емоции заляха Лангтън: страх, болка, скръб, завист, омраза, любов. Като късчета в детски калейдоскоп, емоциите се натрошаваха и пръскаха, после се сливаха отново, за да оформят случайни, нови, безименни чувства, хибриди със сила, по-голяма от силата на съставящите ги части.
Револверът потрепери в дланта на инспектора. Той го стисна с две ръце и се опита да се съсредоточи върху крехката стъклена конструкция. Писъкът в черепа му премина и рев, във физически осезаемо туптене. И от целия бял шум в главата му изкристализира едно чувство: страх.
— Не мога да го направя — Лангтън свали пистолета и отстъпи назад. Изтри потта от челото си с ръкав и загълта тежко влажния въздух. — Не мога.
— Искате ли аз да го прострелям, сър? — обади се Джордж. — Отдръпнете се само там, до вратата.
Лангтън погледна вихрещия се облак и долови ехото от движението му зад стъклото. Макар пленени и безпомощни, душите се страхуваха да бъдат освободени. Инспекторът не можеше да ги нарани, но навярно имаше и друг начин да деактивира машината.
— Докъде води този кабел?
Джордж насочи лъча на фенера към кабел, дебел може би пет сантиметра, обвит в текстил и каучук. Той влизаше в машината от противоположната страна през лъскав меден контакт с ширината на лопата, пристегнат за него с корабен винт. Лангтън закрачи в мрака, следвайки кабела, а Джордж пое по петите му.
Кабелът се проточваше по пода от другата страна на машината, излизаше през друга херметическа стоманена врата на отсрещната стена, минаваше по къс коридор след нея и после поемаше нагоре по тясна шахта, от която дъхтеше на застояло. Лангтън понечи да пристъпи в шахтата, за да погледне нагоре, но Джордж го дръпна в последния момент.
— Внимавайте, инспекторе. Гледайте и слушайте.
Тунелджията взе парче тухла от пода и го пусна надолу в шахтата — под завоя на кабела подът липсваше. Лангтън започна да брои. Когато стигна до двадесет, се отказа. След това се дочу далечен плясък.
— Това е шахта, останала от предварителните сондажи за Свода — каза Джордж. — От Компанията трябваше да са ги запълнили, но това струва пари. Пък кой има работа да се завира тук долу?
От оронените ръбове на шахтата вееше студено течение. На светлината на газения фенер Лангтън видя, че изолираният кабел поема нагоре — беше здраво прикрепен към рушащите се стени на шахтата с чисто нови стоманени скоби.
— Какво има над нас?
— Понтонът, инспекторе, основите на първата кула на Свода.
Лангтън се загледа нагоре в мрака отвъд лъча на фенера. Какво замисляше сестра Райт? Всичките тези душѝ, събрани в грамадната машина, всичката тази енергия, концентрирана и дебнеща. Чакаща да разруши Свода.