Лангтън трепна, когато ноктите на мисис Гриздейл внезапно се забиха дълбоко в дланите му и от раните потече кръв. Тялото ѝ рязко се скова, сякаш всичките ѝ мускули се стегнаха едновременно. Чашки и чинийки полетяха към пода.
Инспекторът се опита да издърпа ръцете си, но хватката на мисис Гриздейл не желаеше или не беше в състояние да го освободи. Лангтън извика:
— Мийра, бързо!
Прислужницата се втурна в стаята, тялото на мисис Гриздейл започна да се тресе, петите ѝ затропаха по голия дъсчен под, от устата ѝ бликна кръв.
— Подхвани я — каза Лангтън на момичето, — преди да е паднала.
Мийра подхвана раменете на жената, а Лангтън изтегли окървавените си длани изпод впитите ѝ ръце. После сам пое тялото на спиритистката, положи я полека на пода и се опита да пъхне лъжичка между зъбите ѝ. Не успя — челюстта на жената остана здраво сключена, сякаш прикована със стоманена скоба.
— Господарке, о, господарке — сълзите се търкаляха по бузите на Мийра, докато придържаше главата на мисис Гриздейл.
— Това случвало ли се е преди?
— Да, сър, но много отдавна. И никога не е било толкова страшно — Мийра се втренчи в Лангтън. — Какво ѝ сторихте?
Преди инспекторът да успее да отговори, от гърдите на мисис Гриздейл се откърти ужасяващ гърлен звук. Очите ѝ се отвориха и разкриха разширените ѝ зеници и израза на безизходен страх. После, пак така рязко, както бяха започнали, гърчовете, разтърсващи тялото ѝ, спряха. Лангтън усети как жената цяла се отпусна, главата ѝ се люшна на една страна.
Уплашен дали изобщо ще долови пулс, инспекторът притисна пръсти отстрани на шията ѝ. Сърцето ѝ все още биеше, макар и неравномерно. Още докато отброяваше ударите, Лангтън почувства как ритъмът се нормализира и постепенно се успокоява почти напълно. После очите на спиритистката полека се фокусираха върху Мийра и устните ѝ прошепнаха:
— Бренди.
Момичето изтича в кухнята, а Лангтън помогна на мисис Гриздейл да седне на пода. Сложи я да се подпре на коляното му и изтри устните ѝ с кърпичката си. С усилие сдържа въпросите, които напираха на езика му, и зачака жената да се съвземе.
Спиритистката сръбна глътка бренди и погледна инспектора.
— Никога повече… Надявах се никога повече да не…
— Не говорете — отвърна Лангтън, макар че изгаряше от желание да узнае какво беше причинило пристъпа и какво беше узнала мисис Гриздейл за Сара. — Починете си.
Жената поклати глава.
— Съжалявам. Толкова съжалявам.
— За какво?
— Съпругата ви е изгубена — мисис Гриздейл обърна към инспектора окървавеното си уплашено лице. — Тя е в ръцете на дѐлваджиите.
Три
Докато крачеше към дома си през сенки и мъгла, Лангтън прехвърляше през ума си всичко, което знаеше за така наречените дѐлваджии. От студения въздух лицето му беше станало безчувствено. Лъчи светлина, газова и електрическа, пронизваха сумрака, но Лангтън гледаше право напред и си припомняше истории, разказвани посред нощ край догарящите камини. Защото дѐлваджиите обитаваха онази смътна територия между истината и измислицата, между надеждата и страха.
Бедняците вярваха в съществуването им, но Лангтън беше слушал за тях и от стари полицаи и опитни сержанти, от улегнали ветерани с несъмнен здрав разум. Лекарите ги отричаха, точно както отричаха и възкресителите1, но вестниците тръбяха за банди от дѐлваджии в Ливърпул, Лондон, Единбург и Нюкасъл, в Париж и във Франкфурт, в Америка дори. Доколкото беше известно на Лангтън, тия банди бяха и си оставаха просто едни сензационни истории.
Всички истории привеждаха едни и същи основни „факти“: дѐлваджиите крадели душите на умиращите. Със своите чудновати апарати те чакали край смъртния одър, улавяли душата в момента, в който напускала тялото, и я затваряли в специален съд от стъкло или глина. Бедните семейства, излъгани или подкупени с гвинея-две, пускали дѐлваджиите при умиращия си родственик.
Всичко това беше лудост. Трябва да беше лудост.
Ами ако беше вярно?
На кръстовището на Брайър Стрийт и Излингтън, Лангтън залитна. Вкопчи се в стълба на съскащия газов уличен фенер и притисна лице до лепкавата грапава стомана. Ами ако душата на Сара беше уловена? Пленена и сам-сама, тя можеше да е навсякъде, без Лангтън изобщо да е в състояние да ѝ помогне. А той се беше клел да я закриля, да я пази. Винаги.
Не, това не можеше да е истина. Мисис Гриздейл сигурно грешеше. Припадъкът обаче не беше престорен, кръвта ѝ все още беше по дрехите на Лангтън. А и пред очите му жената беше изплюла парче от счупен зъб. Гърчовете на спиритистката бяха истински, в това инспекторът беше напълно сигурен.