И тогава, право напред — светлина и човешки гласове. Тропот на ботуши по тухлените подове и стъпала. Начело на групата — Джордж Сапьора, с изопнато от страх лице.
— Инспекторе? Господи, смятах, че никога вече…
Фелоус избута Джордж и насочи револвера си към Лангтън.
— Арестуван сте, Лангтън. Ти и съучастницата ти.
— Разполагаме само с минути да излезем от тунелите, а може и минути да нямаме — отвърна му инспекторът и се обърна към Джордж: — Отворих един от Кромуеловите шлюзове.
Лицето на Джордж стана бяло като тебешир. Той се обърна и замаха като някакъв полудял овчар, подкарвайки колоната агенти и полицаи обратно към стълбата на шахтата.
— Назад! Всички, връщайте се обратно горе! Бягайте, за Бога!
В първия момент мъжете се поколебаха, местеха погледи от Джордж към Фелоус, а после чуха тътена от долните тунели. Почти едновременно се обърнаха и се втурнаха обратно към изхода.
— Ще даваш обяснения — каза Фелоус, все така насочил револвера си към Лангтън.
Вместо инспектора, отговори Джордж:
— Мърси идва насам, сър. Ако не вярвате на ушите си, то не я ли подушвате?
Лангтън се втурна покрай майора и понесе напред сестра Райт, воден от светлината на фенера на Джордж. Шумът на реката се чуваше точно зад тях, сякаш никога нямаше да успеят да излязат на повърхността. Инспекторът силно се надяваше Джордж да е бил прав за странната акустика на подземните коридори.
Докато тичаше, все така полуприведен, Лангтън погледна лицето на младата жена в прегръдките си. Вече в безсъзнание, тя се беше отпуснала напълно в ръцете му, главата ѝ тежеше назад, устата ѝ беше полуотворена. Изтощеното тяло на инспектора му повтаряше да я сложи на земята и да продължи, да изостави сестра Райт тук, в тунелите. В края на кран щата, доʞтор Стъклен беше избил много хора и не всички от тях бяха членове на криминалните банди от дѐлваджии.
Но Лангтън не можеше да я остави. Част от него искаше да я види изправена пред правосъдието, искаше сестрата да осъзнае щетата, която е нанесла с разрушаването на Свода. Друга част мислеше за нея просто като за една ранена жена, която се нуждае от помощ. При никакви положения не можеше да я изостави.
Джордж Сапьора му помагаше да качват тялото на сестрата по стълбите, чак до последните оронени стъпала. И тогава Лангтън видя пред себе си едно забравено сияние — дневната светлина. Младият Ерик стоеше на дъното, до стълбата под отвора на шахтата, с разширени от паника очи. Последният от полицаите с Фелоус вече се катереше нагоре. Лангтън видя как калните му ботуши изчезват по стъпалата.
— Качвай се, Ерик! — изкрещя Джордж и плесна момчето по гърба. — Живо, момче!
Ревът на водата нахлу в тунела зад тях. Лангтън подкани Фелоус да бяга с енергично кимване.
— Вървете!
Фелоус изтича до стълбата и затрополи по металните пречки. Джордж се изкатери донякъде, после се наведе да поеме сестра Райт. Подхвана я под отпуснатите рамене, а Лангтън крепеше тежестта на тялото ѝ отдолу. Ръцете на инспектора се изплъзваха от хлъзгавите окаляни метални скоби на стълбата, той напрегна всички сили да принуди крайно изтощеното си тяло да не го изоставя. Избута сестра Райт нагоре в последния момент, а ревът на водата изпълваше ушите му и тътенът завибрира в костите му. Не можеше вече да отличи пулсациите на машината от грохота на Мърси. Но не беше възможно машината да е оцеляла, нали?
— Държа я, сър! — извика Джордж, седнал на ръба на шахтата горе, прегърнал увисналото тяло на сестра Райт. — Ерик! Помагай, момче!
Лангтън се увери, че е избутал сестра Райт на безопасно място, вдигна очи и видя дневната светлина, оградена от ръба на шахтата. Трябваше само да изкачи още няколко стъпала. Надушваше чистия въздух.
Зад него и отдолу засвистя бесен вихър, блъсна го с всички сили нагоре и го изхвърли вън от шахтата. Лангтън се преметна вън до Джордж и сестра Райт, после се изтърколи встрани от тях, когато гейзер от речна вода блъвна нагоре от отвора на шахтата. Водният стълб се издигна най-малко на тридесет метра във въздуха, докато гравитацията не го дръпна обратно. Сивата вода, поръбена с мръснобяла пяна, се изви в яростна дъга и с трясък се стовари върху плочите на улицата.
Лангтън прикри сестра Райт с тялото си. Водата блъсна гърба му, тежка като олово, и заглуши всеки звук. Устата му се напълни със зловонна тиня и речна вода. Когато грохотът позатихна, инспекторът вдигна очи и видя Фелоус и хората му, пръснати край шахтата като разхвърляни от някое дете войници играчки. Потоци кална сива вода се стичаха обратно в шахтата като след тежък порой.