Лангтън се преви одве, борейки се да си поеме въздух. Професорът на секундата включи лампата и коленичи до него.
— Какво ви стана, човече?
— Жена ми… Сара… — промълви Лангтън с треперещ глас.
— Господи, простете ми — професорът сведе глава. — Простете ми това евтино представление. Нямах представа.
Лангтън сграбчи чашата с кларета и я изпи на един дъх. Виното парна гърлото му и му помогна да задиша по-спокойно.
— Нямаше как да знаете, професоре.
— И въпреки това — професорът се надигна и залитна леко. — Може би сестрата е права: имам нужда от сън.
— Преди да ме оставите, моля ви, кажете ми още нещо.
— Разбира се.
— Те съществуват ли? Дѐлваджиите. Или са само измислица?
Професорът седна на мястото си и си наля още вино.
— Като хирург и учен би трябвало да ви кажа, че са измислица, при това лоша измислица. Но ако го сторя, ще ви излъжа. Виждал съм апарата, който ви описах, в действие. Преди много години за кратко асистирах на професор Клаустус във Франкфурт. В известен период от време той експериментираше с умиращи пациенти.
— И вие сте видели такъв апарат да работи?
— Видях нещо — отвърна професорът. — Поле с електрически заряд напусна тялото в момента на смъртта. Клаустус го улови в тежък съд, подобен на глинена делва. После по всичко изглеждаше, че в съда настъпи някакъв вид Брауново движение. Обаче всички такива съдове на Клаустус, заедно с цялата му лаборатория, бяха погълнати от големия пожар през зимата на осемдесет и втора година, макар че самият професор вероятно е оцелял.
— Но… делва?
Професорът сви рамене.
— Това не е новост, инспекторе. Спомнете си Свещения Граал, който най-вероятно не е бил нищо повече от глинен бокал. Или процеса на мумифициране при египтяните, по време на който органите на починалия са били поставяни в специални делвички с капаци. Други древни цивилизации също са използвали подобни съдове за сходни цели.
Историята звучеше на Лангтън като извадена от страниците на най-жълтите сред евтините вестници. Но когато му я разказваше световноизвестен професор…
— И вие действително вярвате във всичко това?
— Помислете в какви времена живеем, инспекторе. За петдесет години постигнахме повече, отколкото през последните пет или дори десет века. Стигнахме дотук след деня, в който Томас Уилис и кръжецът на оксфордските реформатори обявиха човешкия мозък за извор както на здравия разум, така и на всяка страст и лудост. Разширихме границите във всяка област: наука, техника, медицина, производство, изкуство. Защо да не ги разширим и в областта, която ние с вас коментираме? А защо да съществуват граници изобщо? Ами ако всички дисциплини на човешкото познание са взаимно свързани? Тогава не би имало разлика между медицина и суеверие, между наука и религия.
Жарът в гласа на професора разтревожи Лангтън. Стори му се, че долавя в думите на лекаря намек за грях, за арогантна гордост.
— И каква е ползата от това да уловиш нечия душа?
— Освен факта, че доказваш изобщо нейното съществуване? Добър въпрос — професорът потъна в стола си и изведнъж придоби вид на уморен старец. — В експеримента си Клаустус откри един особен страничен ефект: гърлата на съдовете бяха запечатани с медна тел и восък и когато професорът докоснеше металната скоба на капака, за кратко виждаше в съзнанието си късче от живота на починалия. За няколко секунди преживяваше някои от спомените на клетия напуснал ни човек.
Лангтън нямаше желание да продължи тази мисъл, но професорът му помогна:
— Някои хора, инспекторе, обичат да преживяват отново и отново тези чужди пленени животи като свои. Наслаждават се на усещането да бъдат някой друг, да плячкосат нечие чуждо съзнание. Някои считат това за изключително… изтънчен деликатес.
Лангтън огледа луксозната стая и втренчените в него египетски изображения. Сториха му се нереални, нереален му се стори и самият град, който със сигурност лежеше отвъд стените на трапезарията.
— И всичко това се случва тук? В Ливърпул?
Професор Колдуел Чивърс кимна.
— Случва се в цяла Англия, инспекторе. А когато Сводът бъде открит, без съмнение ще започне да се случва и в Америка.
Лангтън си спомни думите на мисис Гриздейл, нейната увереност, че Сара е пленена. Той несъзнателно стисна ръката на професора над лакътя.
— Кой? Кой се занимава с тези делви? Кой?