— Инспекторе, моля ви — професорът се дръпна. — Знам само слухове. Нямам доказателства…
— Кой?
Възрастният професор се поколеба.
— Знам за бандата на Спрингфийлд Боб, за бандата от Карибите, но знам и едно име, което мои пациенти и техните семейства в страх повтарят отново и отново, дори не име, а псевдоним, зад който стои Господ знае кой.
— Кое е това име, професоре? Моля ви.
Професорът погледна Лангтън в очите и каза:
— Доʞтор Стъклен2.
Четири
Лангтън се събуди в собственото си легло и се наслади на миг абсолютна, вцепеняваща забрава. После, когато търсещата му ръка напипа в леглото до него само измачкани чаршафи, реалността се върна върху му заедно с целия си товар нови спомени. Инспекторът остана да лежи още секунда, взрян в мътната сива светлина, процеждаща се през дебелите завеси, после отхвърли усуканите завивки и облече халата си. Часовникът на нощното шкафче показваше седем сутринта.
След шока и вълненията от предния ден инспекторът си беше легнал, изпълнен със страх от предстоящия сън. Очакваше да го сполети все същият повтарящ се кошмар, само дето към него щеше да се е прибавил и ужасът на мисълта, че кошмарът може би е нещо повече от образи в съзнанието му. Изтощението обаче беше смълчало всички демони — тази сутрин инспекторът не си спомняше да е сънувал кошмари.
След разговора с професора беше взел решение: да намери начин да провери в подробности последните мигове от живота на Сара. Сам той беше пристигнал в Лечебницата твърде късно, но доктор Редфърс, техният семеен лекар, беше придружил Сара от дома им до спешното отделение. Елси се беше обадила на него за помощ, защото сложен случай беше задържал Лангтън в управлението.
В момента той дори не можеше да си спомни подробностите около този случай или пък просто не желаеше да мисли за онази нощ.
Не желаеше, но знаеше, че се налага. Пристъпи до бюрото си и драсна бележка до доктор Редфърс. Не молба, а уведомление: щеше да го посети тази вечер.
Долу Лангтън завари огъня стъкнат и масата — сервирана за закуска. Елси изтича да му поднесе кафето със свенлива усмивка.
— Добро утро, сър. Мъглата се е вдигнала. По-късно може дори да видим слънцето.
Все още сънен, Лангтън остави прислужничката да се суети около него като майка квачка. Едва след втората чаша силно кафе успя да продума:
— Елси, бих искал да те попитам нещо.
Момичето остави на масата чинията с препечени филийки и отпусна ръце отпред на престилката си.
— Сър?
— Някога чувала ли си за дѐлваджиите?
Доброто настроение изчезна от лицето на прислужничката.
— Чувала съм, сър.
— Разкажи ми, моля те.
Ръцете на момичето се сковаха.
— Когато най-малкото детенце на леля ми си отиваше, сър, съвсем на края при леля дойде един мъж. Хубаво облечен, да, и говорът му един такъв, отдалече, ама леля го изгони и заплаши, че ще викне пастора и фантетата… Прощавайте, сър. На десет годинки бях тогава, сър, ама веднага разбрах, че на оня не му е чиста работата. Мислех, че е от възкресителите и иска да докопа тялото. След като мъжът си отиде, леля ми разправи за дѐлваджиите, разправи ми как чакат като пиявици и отмъкват душата на човека. Чувала съм същото и от други места. Доколкото ми е по силите, сър, никога няма да позволя тия да ме доближат.
Лангтън сведе поглед към масата.
— Благодаря ти, че ми разправи всичко това, Елси.
Прислужничката понечи да каже още нещо, после просто направи реверанс и излезе от стаята.
Останал сам, инспекторът се зачуди какво ли беше очаквал да чуе от Елси. Може би отговор, продиктуван от практичния разум на едно здраво стъпило на земята момиче. Навярно му се беше искало тя да се засмее на въпроса му и да му каже, че дѐлваджиите са само фантасмагория, с която плашат децата в креватчетата им. Но Елси беше потвърдила думите на мисис Гриздейл и професора.
Горе в стаята си Лангтън се изми и облече, но съзнанието му все така отказваше да приеме, че дѐлваджиите наистина съществуват. Каза си, че му е необходима още информация. А и добре знаеше точно откъде да си я набави.
Тъкмо се дообличаше, когато на входната врата се звънна. Инспекторът се провикна към антрето:
— Макбрайд ли е?
— Да, сър — отвърна му Елси.
Когато Лангтън излезе в антрето, момичето и сержантът рязко се дръпнаха един от друг. Макбрайд, цял червен, каза, въртейки смутено бомбето си в ръце:
— Кабриолетът ни чака, сър.
Лангтън скри усмивката си, като се обърна да си вземе палтото от закачалката.
— Тази вечер ще се прибера много късно, Елси.
После, вече на прага, се обърна и подаде на момичето пощенски плик.