— Вървете си, преди да сте я убили!
Лангтън изтича надолу по стълбите и затвори плътно входната врата зад гърба си. Качи се в кабриолета и се свлече на седалката до Макбрайд. Колата затрополи по Хамлет Стрийт, а сержантът попита:
— Това част от разследването ли е, сър?
Лангтън преглътна първия отговор, който му дойде на езика и каза:
— Може би.
В този момент осъзна колко прав е Макбрайд: възможната трагична съдба на Сара беше отвлякла вниманието му от убийството на бура и го беше накарала да пренебрегне дълга си. Но нима беше възможно за него да постъпи другояче? Тя му беше съпруга. Той трябваше да узнае истината.
А може би в края на краищата между двата случая имаше връзка: дѐлваджиите. Лангтън беше длъжен да се увери в това.
Колкото повече наближаваха Пиър Хед, толкова по-натоварен ставаше трафикът и кочияшът трябваше да лавира ловко. Лангтън видя грамадни каруци и парни коли да превозват товари от и към доковете: дървен материал от двете Америки, мрамор от Италия и предназначени за колониите топове вълнен плат от манчестърските тъкачни фабрики.
Непрестанна глъчка изпълваше въздуха: дрънченето на железните оси на колелата по чакъла, ревът от двигателите, съсъкът на буталата, тласкащи вагонетките по намазаните с грес релси. И над всичко това се извисяваха виковете и псувните на шофьорите и кочияшите. Подобно на широк буен приток, движението течеше към река Мърси. На двата тротоара пешеходци чакаха да пресекат. Някои рискуваха и се гмурваха в блъсканицата от коли и каруци, за да се доберат до отсрещната страна. Други, най-често парцаливи улични деца, се стрелкаха край и под колелата и отмъкваха всякакви дреболии, падащи от тръскащите се товари.
Лангтън затаи дъх, когато видя как мръсно босоного дете на не повече от шест годинки се шмугна под корема на грамадна вагонетка. Свистене от изпусната пара, порой от псувни и детето изхвърча от другата страна, стиснало някакъв вързоп. Железните оси на колелата, по-високи от самия Лангтън, се разминаха на сантиметри с малкия скитник. От прозорчето на кабриолета инспекторът видя как детето занесе вързопа на една клекнала встрани жена, която в отговор го перна зад ухото.
След малко кабриолетът изтрополи през огромните порти от пясъчник и ковано желязо, водещи към доковете.
— Изчакай ни тук — обърна се инспекторът към кочияша.
Застанал рамо до рамо с Макбрайд, Лангтън плъзна поглед по трескавото движение, което ги заобикаляше. Колосалната входна рампа на Свода отстоеше на седемстотин метра, заела мястото на някогашните Кънинг Грейвинг Докс — бившите сухи докове, отдавна усвоени от КТС. Рампата се издигаше нагоре от Пиър Хед в огромна дъга от желязо, стомана и бетон, елегантна арка, съединяваща сушата с първата кула на моста, стъпила във водите на Мърси.
Под рампата беше изникнал цял нов бедняшки квартал. Димът от комините му се процеждаше през фините носещи въжета на моста и полека отиваше към високата сграда от стъкло и ковано желязо, в която се помещаваше самата Компания на Трансатлантическия свод. Лангтън се зачуди дали на директорите на Компанията им се нрави бедните, жалващи се маси да са струпани непосредствено под новопостроеното чудо на инженерната мисъл.
Лангтън хвърли поглед към близкия шестостенен обелиск с циферблат на всяка стена. Десет без двадесет. Имаха още двадесет минути до насрочената за тази сутрин среща. Инспекторът попита един преминаващ бригадир за посоката и поведе Макбрайд по Албърт Док. Друг човек им посочи ниската тухлена къща на самия каменен ръб, надвиснал над реката — домът на ръководителя на дока. Къщата с малката си градинка, извадена сякаш от някое китно градче или селце, изглеждаше съвсем не на място сред работния кипеж наоколо. Само на три метра от нея, подобно на покрити с ръжда скали, отвесно нагоре се извисяваха стоманените корпуси на закотвените кораби.
Лангтън се приведе към разделената на две входна врата и бутна навътре горната ѝ половина:
— Мистър Пъркинс, моля.
Чиновникът до вратата се вмъкна в един от кабинетите встрани. След миг от там излезе Пъркинс, обличайки в движение сакото си.
— Инспекторе? Заловихте ли обирджиите?
— Не точно, мистър Пъркинс. Бих искал да ви задам един въпрос.
Пъркинс отвори и долната половина на врата.
— Ще се радвам да помогна, инспекторе.
Лангтън пристъпи през прага.
— Вие бяхте сред хората край намереното тяло вчера. Можете ли да си спомните другите, които бяха там, освен вас?
— Чакайте сега. Значи, Конъли, досадникът с голямата уста; вие и вашият сержант, разбира се; хората с носилката.
— Друг?
— О, да, и онзи моряк, онзи, дето едва се крепеше на краката си.